Невил Шут - На брега

— Дайте всички необходими указания относно снабдяването с хранителни продукти и буксира. Да бъде оказана всякаква помощ на капитан Тауърс.

— Слушам, сър.

— Аз просто не зная какво да предложа относно заплащането, сър — каза американецът. — Простете ми, но нямам опит в тия неща.

Адмиралът леко се усмихна.

— Не съм сигурен, че щеше да е от някаква полза, ако имахте опит, командире. Смятам да процедираме по обичайната практика. Всички резолирани и изпълнени заявки се представят на военноморското аташе при вашето посолство в Канбера и чрез него във Вашингтон за окончателно уреждане на сметките. Не е необходимо да се тревожите за тези неща.

— Значи, мога просто да вдигна котва и да замина?

— Точно така. Смятате ли да се завърнете в австралийски води?

Американецът поклати глава.

— Не, сър. Ще отведа „Скорпиън“ извън Басовия пролив, за да го потопя.

Питър очакваше това, но фактическото поставяне на въпроса и близостта на развръзката го потресоха: все му се струваше, че такива неща не се случват. Понечи да попита Дуайт дали не се нуждае от буксир, с който да изтегли подводницата в морето и да върне обратно екипажа, но се отказа от въпроса. Ако на американеца му трябваше буксир, който да им осигури още ден-два живот, щеше да го поиска, но едва ли биха постъпили така. По-добре в морето, отколкото смърт от гадене и диария, без дом, в чужда страна.

— На ваше място сигурно и аз бих постъпил така… — каза адмиралът. — Е, добре, остава само да ви благодаря за вашето сътрудничество, командире. И да ви пожелая успех. Ако се нуждаете от нещо, преди да заминете, не се двоумете да го поискате или пък просто си го вземете. — Внезапен спазъм изкриви лицето му и пръстите му се вкопчиха в молива пред него. После малко го отпусна и той стана от бюрото си. — Извинете ме. Ще трябва да ви оставя за минута.

Той бързо ги напусна и вратата се затвори след него. Командирът и офицерът за свръзка се бяха изправили при внезапното му напускане. Спогледаха се и продължиха да стоят прави.

— Заболял е — каза американецът.

— Смятате ли, че същото се е случило и със секретаря? — попита тихо Питър.

— Сигурно.

Постояха мълчаливо в продължение на минута-две, взирайки се в прозореца.

— Продоволствия — каза най-после Питър. — Нищо вече не е останало в „Скорпиън“. Дали старши помощникът е направил списък на нещата, от които ще имате нужда, сър?

Дуайт поклати глава.

— От нищо няма да имаме нужда. Само ще я изведа от залива, малко извън териториалната граница.

Офицерът за свръзка зададе въпроса, който искаше да зададе преди.

— Да ви отпуснем ли буксир, който да върне екипажа?

— Няма да е необходимо — отвърна Дуайт.

Постояха мълчаливо още десет минути. Накрая адмиралът се появи отново с посивяло лице.

— Благодаря, че ме изчакахте — каза той. — Бях малко зле… — Не се върна на мястото си, а остана прав до бюрото. — Това е краят на едно продължително сътрудничество, капитане. Ние, от Британската общност, винаги сме работили с удоволствие с американците, особено по море. Много пъти сме имали основание да ви благодарим, а вярвам, че и вие сте се ползвали от нашия опит. Сега настъпва краят на всичко. — Той постоя за малко замислен, а после протегна усмихнат ръка. — Единственото, което мога да ви кажа, е довиждане.

Дуайт пое ръката му.

— Наистина беше удоволствие да се работи с вас, сър. Говоря от името на целия екипаж, а също и от свое име.

Напуснаха кабинета и тръгнаха надолу през изоставената, празна сграда към корабостроителницата. Питър каза:

— Е, какво ще правим сега, сър? Искате ли да сляза до доковете?

Капитанът поклати глава.

— Считайте се свободен от задължения — каза той. — Няма да имам повече нужда от вас там долу.

— Ако възникне нещо, което бих могъл да направя, готов съм да дойда.

— Не. Ако имам нужда от вас, ще ви позвъня вкъщи. Но сега, приятелю, там сте по-необходим.

Значи, това бе краят на тяхната съвместна работа.

— Кога ще отплавате? — попита Питър.

— Не зная още с точност — каза американецът. — От тази сутрин имам седем случая в екипажа. Предполагам, че ще се задържим още ден-два, може би ще отплаваме в събота.

— Много ли ще тръгнат с вас?

— Десет човека. С мене — единадесет.

Питър го погледна.

— Добре ли сте засега?

Дуайт се усмихна.

— Така мислех, но вече не съм много сигурен. Днес няма да обядвам нищо. — Той замълча. — А вие как се чувствате?

— Добре съм. И Мери, струва ми се.