Невил Шут - На брега

Питър напълни двете чаши и седна на ръба на леглото, като отпиваше от своя чай; горещата течност сякаш успокои стомаха му. След малко повика жена си.

— Хайде, изпий си чая, мила. Изстива вече.

Мери се приближи малко неохотно — може би щеше да успее. Хвърли бърз поглед към него: пижамата му беше подгизнала от дъжда. Тя възкликна:

— Питър, целият си мокър! Навън ли си бил?

Той погледна към ръкавите си — беше забравил.

— Трябваше да изляза.

— За какво?

Не можеше да продължава да се преструва.

— Просто повърнах — каза той. — Предполагам, че няма нищо страшно.

— Ах, Питър! И аз също.

Те се втренчиха един в друг мълчаливо. После тя произнесе мрачно:

— Сигурно е от месния пай, който ядохме на вечеря. Не забеляза ли нещо в него?

Той поклати глава.

— На мене ми се стори много вкусен. Освен това Дженифър не е яла никакъв пай.

— Питър, мислиш ли, че е от онова.

Той хвана ръката й.

— Вече се случва с всички. Ние не сме имунизирани.

— Не — каза Мери замислено. — Не. Предполагам, че не сме. — Тя вдигна очи към неговите. — Това е краят, нали? Искам да кажа, че просто ще става все по-зле, докато умрем?

— Доколкото знам, така е — каза той. Усмихна й се. — Никога преди не ми се е случвало, но казват, че точно така протича.

Тя го остави и отиде във всекидневната; Питър се поколеба за миг и я последва. Завари я пред френския прозорец да гледа градината отвън, градината, която обичаше толкова много — сега посивяла, неприветлива и брулена от вятъра.

— Така съжалявам, че не си купихме градинска пейка — каза тя без никаква връзка. — Би стояла прекрасно ей там, точно до онази стена.

— Ще опитам да намеря днес.

Тя се обърна към него.

— Не можеш, нали си болен.

— Ще видя как ще се почувствам по-късно. По-добре е да върша нещо, отколкото да стоя без работа и да си мисля колко зле се чувстваш ти.

Мери се усмихна.

— Струва ми се, че сега съм по-добре. Ще закусиш ли нещо?

— Ами не знам. Май не съм чак толкова добре. Какво си приготвила?

— Имаме литър и половина мляко. Ще можем ли да купим още?

— Мисля, че да. Ще отида да го взема с колата.

— Да направя ли царевична каша? На пакета пише, че брашното съдържа гликоза. Полезна е за болни, нали?

Питър кимна.

— Иска ми се да си взема душ — каза той. — Може да се почувствам по-добре.

Така и направи, а когато излезе и отиде в спалнята, тя вече беше в кухнята и приготвяше закуската. За негова изненада той я чу да пее, да си тананика някаква весела песничка, в която се питаше кой е излъскал слънцето. Питър влезе в кухнята.

— Много си весела — подхвърли той.

Мери се приближи до него.

— Така ми олекна — каза тя и тогава той забеляза, че е плакала, докато е пяла. Избърса сълзите й и я прегърна в недоумение.

— Ужасно се тревожех — изхлипа тя. — Но сега всичко ще бъде наред.

Нямаше какво да е наред от сега нататък, помисли си той, но не го изрече, а попита нежно:

— Какво те тревожеше?

— Хората се разболяват по различно време — отвърна тя. — Поне така казват. Някои може да се разболеят с две седмици по-късно от други. Можеше да се случи първо аз да се разболея и да ви оставя, или пък Дженифър, или пък ти и да ни оставиш сами. Какъв кошмар беше…

Мери вдигна очи към неговите и се усмихна през сълзи.

— Но сега ние всички се разболяхме заедно, в един и същ ден. Не сме ли късметлии?

В петък Питър Холмс потегли към Мелбърн с малката си кола, уж за да купи градинска пейка. Караше бързо, защото не би могъл да отсъства прекалено дълго от къщи. Искаше да намери Джон Осбърн и при това без отлагане: първо опита в гаража на малката уличка, но той беше заключен, после провери в службата му, в Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания. Накрая го откри в неговата стая в клуба „Пастъръл“; той изглеждаше слаб и болен.

— Джон, съжалявам, че те безпокоя — каза Питър. — Как се чувстваш?

— Хвана ме — каза ученият. — От два дни. А теб?

— Точно затова исках да те видя. Мисля, че нашият лекар е починал, във всеки случай вече не работи. Виж какво, Джон, Мери и аз получихме и двата симптома във вторник. Тя е доста зле. Но в четвъртък, вчера, аз започнах да се съвземам. Не й казах, но сега се чувствам здрав като камък и съм ужасно гладен. По пътя се отбих в едно кафене и закусих — пушена сланина с пържени яйца с всичките му гарнитури — и още съм гладен. Сигурен съм, че се оправям. Виж какво, възможно ли е това?

Ученият поклати глава.