Невил Шут - На брега

— Не за дълго. Ще се възстановиш за малко, но после пак ще се разболееш.

— Колко трае това „малко“?

— Може би ще изкараш десетина дни. После отново ще се разболееш. Не мисля, че има повторно възстановяване. Кажи ми, много ли е зле Мери?

— Не е кой знае колко добре. Ще трябва да се върна при нея много скоро.

— На легло ли е?

Питър поклати глава.

— Тази сутрин слезе с мене във Фолмаут, за да купи нафталин.

— Да купи какво?

— Нафталин. Не знаеш ли какво е нафталин? — Той се поколеба. — Точно това искаше. Оставих я да прибира всичките ни дрехи, за да ги запази от молците. Успява да върши това само между пристъпите, но въпреки това държи да го направи. — Той се върна отново на въпроса, заради който беше дошъл: — Виж, Джон, да приемем, че ще съм здрав още седмица или десетина дни, но след това нямам никакъв шанс?

— Никаква надежда, стари приятелю — каза ученият. — Никой не оцелява от лъчевата болест. Изтребва всичко докрай.

— Е, добре е да се знае — каза Питър. — Няма смисъл човек да си създава излишни илюзии. Кажи ми, мога ли да ти помогна с нещо? След малко ще трябва да отивам при Мери.

Ученият поклати глава.

— Аз почти съм свършил. Имам още едно-две неща за днес, но после смятам да приключа.

Питър знаеше, че Джон има задължения вкъщи.

— Как е майка ти?

— Умря — каза кратко ученият. — Сега живея тук.

Питър кимна, но съзнанието му беше заето с мисълта за Мери.

— Ще трябва да тръгвам — каза той. — На добър път, приятелю.

Ученият леко се усмихна.

— До скоро виждане.

Когато морският офицер си отиде, той стана от леглото и тръгна по коридора. Върна се след половин час още по-немощен, устните му се изкривиха в погнуса от мръсното му тяло. Днес трябваше да свърши всичко, което беше необходимо да направи, утре щеше да бъде безсилен.

Облече се внимателно и слезе долу. Надникна в зимната градина: в камината гореше огън и чичо му седеше там, сам, с чаша шери. Той погледна нагоре и каза:

— Добро утро, Джон. Как спа?

Ученият отговори кратко:

— Много лошо. Чувствам се все по-зле.

Старецът вдигна пламналото си червендалесто лице, изпълнен с безпокойство.

— Скъпото ми момче, толкова ми е мъчно, че чувам това. Сега като че ли всички вече са болни. Знаеш ли, че трябваше да отида в кухнята и сам да си приготвя закуската? Представи си — в клуб като този! — Старецът живееше там от три дни, откакто почина сестра му, която поддържаше къщата в Мейсдън. — Обаче Колинс, портиерът, дойде преди малко и каза, че ще ни приготви някакъв обяд. Тук ли ще обядваш днес?

Джон Осбърн знаеше, че няма никъде да обядва.

— Съжалявам, чичо, но днес не мога. Трябва да изляза.

— Ах, колко жалко. Надявах се, че ще си тук, за да ни помогнеш за портвайна. Вече сме наченали последния сандък — мисля, че са около петдесет бутилки. Дано ни стигнат до края.

— Как се чувствате вие, чичо?

— Никога не съм бил по-добре, моето момче, никога по-добре. Снощи след вечеря малко ми прилоша, но всъщност беше от бургундското. Знаех си, че бургундското не бива да се смесва с други вина. Едно време във Франция, ако си поръчаш бургундско, поднасят ти го в половинлитрова кана и цяла вечер не пиеш нищо друго. Но после влязох тук, изпих на спокойствие едно бренди със сода и малко лед и докато стане време да си лягам, бях вече се съвзел. Не, прекарах много спокойно нощта.

Ученият се питаше колко ще издържи алкохолният имунитет към радиоактивната зараза. Доколкото му беше известно, не бяха правени проучвания по този въпрос — ето, чичо му даваше възможност за това, но сега нямаше кой да ги направи.

— Съжалявам, че не мога да остана за обяд — каза той. — Но може би ще се видим довечера.

— Аз ще съм си тук, момчето ми, тук ще съм. Том Фотърингтън беше снощи тук на вечеря и каза, че ще дойде тази сутрин, но още не се е появил. Надявам се, че не е болен.

Джон Осбърн напусна клуба и тръгна по улицата като насън. „Ферарито“ се нуждаеше спешно от неговите грижи и той трябваше да отиде там. След това можеше да си почине. Мина покрай отворената врата на една аптека, поколеба се за миг и после влезе. Магазинът беше изоставен и пуст. В средата на пода лежеше отворен кашон, пълен с малките червени опаковки, на щанда, между сиропите за кашлица и червилата, имаше купчина от същите. Взе една, сложи я в джоба и продължи пътя си.

Бутна вратите на гаража в малката уличка и видя пред себе си „Ферарито“ точно както беше го оставил, готово за тръгване. Беше преминало състезанието за Голямата награда без ни една драскотина, сякаш излязло от кутийка. За него тази кола беше най-скъпото нещо, особено след ралито. Сега се чувстваше прекалено зле, за да я кара, може би никога повече нямаше да я кара, но знаеше, че колкото и зле да беше, винаги щеше да намери сили, за да я докосне, за да я разглежда и да работи по нея. Той закачи сакото си на един гвоздей и започна.