Невил Шут - На брега

— Няма нищо — каза тя унило. Погледна нагоре към него. — Взе ли подаръците със себе си?

— Разбира се. Имам ги благодарение на теб.

— Разкажи на Шеърън за мен. Няма какво да крием.

Той докосна ръката й.

— Ти си облякла същите дрехи, които носеше, когато се срещнахме за първи път.

Мойра се усмихна леко.

— Занимавай го непрекъснато, не му оставяй време за размишления, защото може да се разреве. Добре ли се справих, Дуайт?

— Наистина много добре. — Той я прегърна и целуна и за миг тя се притисна до него.

После се отдръпна.

— Нека не се измъчваме повече — рече Мойра. — Казахме си всичко, което имахме за казване. Кога тръгвате?

— Много скоро — каза той. — Потегляме след пет минути.

— Кога ще я потопите? — попита тя.

Дуайт помисли малко.

— Тридесет мили надолу по залива и после още дванадесет мили извън него. Четиридесет и две мили. Няма да губя никакво време. Около два часа и десет минути, след като потеглим от тук.

Мойра бавно кимна.

— Ще мисля за теб. — А после добави. — Сега върви, Дуайт. Може би един ден ще се видим в Кънектикът.

Той я притегли към себе си, за да я целуне отново, но тя се отдръпна.

— Не, върви. — А наум изрече: „Или ще се разрева аз.“

Той кимна бавно и каза:

— Благодаря за всичко! — А после се обърна и слезе по трапа в подводницата.

Сега заедно с нея на самолетоносача стояха още две-три жени. Изглежда, нямаше кой да вдигне трапа. Тя гледаше как Дуайт се появи на мостика и пое управлението на подводницата, гледаше как отдават трапа, как прибират допълнителните въжета. Гледаше как откачат кърмовото швартово въже и шпринга, гледаше как Дуайт каза нещо по говорната тръба, гледаше как водата под кърмата се завърта заедно с бавно задвижващите се витла, как кърмата се отдалечава от кораба-майка. От сивото небе започна да ръми. Носовото швартово въже и шпринга бяха също отвързани, няколко мъже ги навиха на палубата и затръшнаха с трясък стоманения люк на надстройката, а подводницата тръгна бавно назад, отдалечавайки се от самолетоносача, като описваше огромна дъга. После всички изчезнаха вътре и единствено Дуайт с още един човек останаха на мостика. Той вдигна ръка за поздрав към нея и тя вдигна своята към него, очите й се замъглиха от сълзи, ниският корпус на подводницата направи завой покрай нос Гелибранд и изчезна в дрезгавата светлина.

Заедно с другите жени Мойра се отдръпна от стоманения люк.

— Няма за какво повече да се живее — рече тя.

Една от жените отвърна:

— И няма да ти се наложи, пиленце.

Мойра се усмихна леко и погледна часовника си. Показваше осем и три минути. В десет и десет Дуайт щеше да е вече на път към къщи, към онова кътче в Кънектикът, което толкова силно обичаше. В нейния дом никой не я очакваше. Ако сега се върнеше в Харкъуей, щеше да завари само добитъка и тъжните си спомени. Военната дисциплина й беше попречила да замине с Дуайт. Тя го разбираше. Но въпреки това, когато той си тръгнеше към къщи, тя би могла да бъде много близо до него, само на около дванадесет мили. Ако в оня миг се озове край него, с весела усмивка на лицето, може би той ще я отведе със себе си и тя ще може да види как Хелън подскача на погото.

Забърза през сумрачните кънтящи кухини на мъртвия самолетоносач, добра се до трапа и слезе на кея, при колата си. В резервоара имаше много бензин. Предишния ден го беше напълнила чак догоре от бидоните, скрити зад сеното. Влезе в колата и отвори чантата си — червената картонена кутийка беше все още там. Тя отпуши бутилката с брендито и отпи една голяма глътка чист алкохол — брендито очевидно бе първокласно, защото не я бе присвивал стомахът, откакто излезе от къщи. После запали колата, зави на кея, излезе от доковете и продължи през улици и предградия, докато стигне до магистралата за Джийлонг.

Озовала се веднъж на нея, тя натисна педала и се понесе по пустото шосе със седемдесет мили в час в посока към Джийлонг: едно гологлаво, пребледняло момиче в ярък, пурпурен костюм, леко замаяно от алкохола, надуло с пълна скорост голямата кола. Отмина Лейвъртън с неговото огромно летище, Уърибий с експерименталното му стопанство и продължи да се носи на юг по пустия път. Някъде преди Корио внезапно я разтърси спазъм, трябваше да спре и да се уедини в храстите; след четвърт час излезе оттам бяла като платно и изпи една голяма глътка бренди.

После продължи все със същата скорост. Отмина класическата гимназия отляво, стигна до мръсния промишлен град Кориоу и продължи към Джийлонг, над който се извисяваше катедралата. От величествената й кула биеха камбани за някаква служба. Тя намали скоростта, докато премине през града, но не видя нищо друго, освен изоставени коли от двете страни на пътя. Срещна само трима души — и тримата мъже.