Патрик Тили - Носител на смъртта

Колко необичайно…

Фран се обърна към мюта:

— Джошуа, това е моят гост, капитан Брикман. Ще му помогнеш ли да се преоблече в униформата, която ти дадох тази сутрин, и после да му покажеш къде е стаята му?

Мютът наклони глава с уважение.

— За мен ще бъде удоволствие, мадам. — Той посочи с ръката си в бяла ръкавица към врата в дъното на фоайето. — Оттук, капитане…

Стив се поколеба и потърси помощ от Фран. Тя се усмихна.

— Хайде, върви. После ще се видим.

Съблекалнята имаше мраморен под и стени, както и луксозна мебелировка, която бе виждал в Овалния кабинет и съседните апартаменти и коридори на Белия дом. Стив се изкъпа и се подсуши с една от големите пухкави бели хавлии. Намери комплект дрехи, внимателно положени на стол. Бледо сивите гащета му бяха познати, но тениската бе заменена с дреха без ръкави и извито деколте. Сиви чорапи. Бяла риза, подобна на дрехата на Джошуа, само че с проста висока яка. Дотук добре…

Следваха чифт сиви панталони с жълт кант по външния фев. После идваше дълга сива туника със странично закопчаване тип «прегърни ме» с висока яка и копчета до кръста. Ръкавите бяха украсени с капитански нашивки в същия жълт цвят като панталоните. Най-накрая идваха ботушите от мека черна кожа.

Джошуа се прокашля вежливо.

— Панталоните не се затъпкват, капитане.

— Ясно. Мерси…

Стив поправи грешката си и се пресегна за сивата широкопола шапка с жълти кръстосани саби — отличителния белег на пионерските дивизии. Постави я внимателно на главата си пред огледалото.

— Ако ми позволите, сър… -Джошуа нагласи шапката, после се върна до масата да му донесе сабята и му помогна да я закопчае на кръста си. Приличаше на мечовете от нашивката на шапката, но Стив за първи път виждаше оръжието на живо.

— Какво е това?

— Кавалерийски меч, капитане.

— Изглежда доста стар.

— Така е. В семейството е от векове.

— И ти изглеждаш доста възрастен, Джошуа. От колко време си тук?

— Аз ли, капитане? Аз съм роден в Клаудландс.

Стив се завъртя пред огледалото.

— Честно ти казвам, много странно се чувствам. Какъв е този костюм, дето съм навлякъл?

— Наричаме го Конфедеративно сиво, капитане. Униформата на южняшки офицер и джентълмен.

Стив поклати глава.

— Бих казал, че не съм нито едно от двете.

— И така да е, капитане, но на мен ми изглеждате много добре. И съм убеден, че госпожица Фран ще бъде изключително горда, като я видят да върви под ръка с вас.

Джошуа го поведе обратно към фоайето и към врата с две крила, които откриха широко мраморно стълбище. Покани Стив да го последва и го поведе към втора подобна врата на върха на стълбите, откъдето преминаха през просторна стая, обляна от светлина, проникваща от високите прозорци с бели рамки. Огромни снопове от нещо като ледени кристали висяха от високия таван с орнаменти. Килими покриваха участъци от блестящия дървен под. Имаше резбовани столове, тапицирани с пъстроцветни дамаски, великолепна мраморна камина, портрети в рамки и огледала по украсените стени.

Стив се завъртя в кръг с вдигната глава и зяпнала уста, като турист на първо посещение в Голямата Ябълка. Той посочи към дърветата и цветните градини зад прозорците.

— Кълъмбъс! Това компютърни изображения ли са?

— Не ви разбирам, капитане.

Стив пристъпи към отворените стъклени врати и надникна навън. Нямаше екрани. Това отвън си беше част от пейзажа. Подредени, организирани, проектирани и все пак безкрайно красиви.

Джошуа се засмя на очевидното смущение на Стив.

— Чувствайте се като у дома си, капитане. Седнете, или може би предпочитате да се разходите по верандата?

Джошуа посочи към полирана маса с бутилки и кани с течност и чаши, изработени от същия искрящ ледено-кристален материал.

— Да ви предложа ли освежителна напитка?

— Не, но тези чаши и бутилки… те от прозрачна пластмаса ли са?

Джошуа прихна.

— О, не, капитане. Наричат се кристални чаши. Направени са като прозорците, само дето това — той вдигна една чаша така, че тя улови и отрази светлината — е много по-красиво и изящно. Затова ги наричат полиран кристал, виждате ли?

— А, да, ясно, Джошуа. Сигурно ти изглеждам доста глупав. — Стив посочи с ръка из стаята. — Но всичко това е толкова ново.

— Ново ли? — Джошуа отново прихна. — Това местенце си е така от поне двеста години! — Мютът посочи към кръгъл бутон на стената. — С ваше позволение, капитане, сега ще ви оставя на спокойствие. Ако имате нужда от нещо, просто позвънете.