Патрик Тили - Носител на смъртта

— Не, сър! Имам предвид… че как да е мое? Единствено Президент-генералът е родоначалник на човечеството и баща на всеки член на Федерацията…

Карлстром се засмя. Не се случваше често да разруши равновесието на хитроумното копеленце.

— Едва си започнал да осъзнаваш на какво си способен. Точно затова си в списъка на хората със Специално отношение. Да не мислиш, че всичко, което ти се случи досега, е само плод на случайността и обезоръжаващата ти усмивка?

— А-а, не, аз… аз не знаех, сър!

— Е, стигнал си дотук, недей тепърва да откачаш. Предстоят ти още интересни неща.

— Ще продължавам ли да работя за вашия отдел, сър?

— Да, ще продължаваш — засмя се Карлстром с глас — Аз и ти все още имаме недовършени дела… — Той рязко се сепна и очите му се спряха на някой зад рамото на Стив.

Стив се обърна и видя една тъмнокоса жена да върви към тях. Беше облечена в сребристо и синьо — униформата на членовете на Първото семейство. Беше младата президентка на Борда на оценителите, която го беше съдила за дезертьорство. Жената, която му отне нашивките и го осъди на три години в А-нивата. По време на процеса той бе предположил, че е член на Първото семейство и се оказа прав. Процесът, присъдата, прибързаното отменяне на присъдата, възможността да си възвърне любимите нашивки…. всичко е било постановка. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше.

Стив светкавично застана в поза «мирно» и козирува, когато сивооката жена с овално рице и широка сурова уста го доближи.

Ръкавите й носеха командирски нашивки, украсени с обърнат шеврон — ексклузивният знак на Първото семейство, което автоматично й даваше старшинство над командирите от обикновените федерални отряди. Тя отрази козируването с беглото кимване на човек, който си знае, че няма как да не го уважат, и се обърна към Карлстром.

— Съжалявам, Бен! Задържаха ме!

— Няма проблем. Нека ви запозная.

Сивите очи се впиха в тези на Стив.

— Вече се познаваме, нали така, капитане?

— Да, сър-мадам! Така смятам! — Бързо се разпространяват новините, рече си Стив. Допълнителната лентичка дори още не бе качена на ръкава му.

— Да, но той не знае коя сте вие. — Карлстром се зае с официалното представяне. — Това е командир Франклин Джеферсън. Тя ще бъде твой домакин и ще те напътства през идните няколко дни.

— Да, сър!

— Чудесно. Дотук с формалностите. Сега се успокой — сред приятели си.

Франклин Джеферсън протегна ръка.

— Стив се казваш, нали?

— Да, сър-мадам.

— Ох, стига… — Тя потърси помощ от Карлстром — Какво трябва да стори човек, че да го накара да се отпусне малко?

— Дай му време…

Тя опита отново.

— Отиваме на едно място, наречено Клаудландс*, Стив. (*Клаудландс — англ. Облачно царство;бел.прев.) И ще очаквам да ме наричаш Фран, преди да сме стигнали. Мислиш ли, че ще успееш?

Стив не би могъл да си представи дори и в най-дръзките си мечти какво щеше да последва след тази среща пред Овалния кабинет. Повозиха се в асансьор — стомахът му подсказа, че се движат нагоре — и пристъпиха в обширно фоайе с няколко изхода. Стените и вратите бяха покрити с дървена ламперия, подобна на онази в офиса на Карлстром.

Първата изненада беше, че фоайето се обслужва от двама мюти с гладка кожа, облечени в тъмни дрехи в непознат за Стив стил. И двамата имаха пъстра кожа, но бяха с нормална костна структура и нямаха израстъци по главите. Годинаци — един мъж и една жена. Мъжът, чиято посивяла коса бе постригана късо и пригладена към темето, носеше три одежди от черен плат — панталони, натъпкани в ботуши до прасеца, някаква дълга туника и под нея друга, по-тясна и по-къса туника с V-образно деколте. Тази дреха, закопчана с копчета до долу, му стигаше до под кръста и в нея бяха вплетени широки диагонални златни ленти. Вместо обикновена тениска, той носеше риза от бял плат, завързана на стегнат възел около врата и с едно по-свободно нагънато парче от същия плат падащо от гърлото във V-образното деколте на златната туника, и ръкавели, които се подаваха изпод ръкавите на горната дълга отворена дреха.

Дрехите на мютката бяха не по-малко странни. Тя носеше шапка от бял плат, който покриваше по-голямата част от косата й, и сложно изработена накъдрена по краищата безупречно бяла престилка — нещо като елегантната братовчедка на правите престилки, носени от кухненския персонал на столовите, завързана на гърба на голяма панделка. Отдолу беше облечена в черна дреха с буфан ръкав на раменете, но тесен надолу по ръката. Туниката имаше подобна висока яка, но в черно и поръбена с бели къдрички. Беше тясна в кръста, но по хълбоците се разширяваше тип «камбана» и се спускаше чак до земята.