Джо Хил - Пожарникаря

- Той ще се страхува. Не може да ви разбере. Разбира мен. Може да говори с мен.

- Ще намерим някого, който може да комуникира с него -обясни сестра Лийн. - Освен това премине ли през тези врати, вече е под карантина. Единствените хора, които влизат там, или са заразени с драконова люспа, или работят за мен. Не мога да правя никакви изключения, сър. Вече разбрахме за майката на момчето. То има ли други близки?

- Има... - започна Пожарникаря, млъкна, намръщи се и поклати глава. - Не. Никой не остана. Никой, който може да дойде и да бъде с него.

- Добре. Благодаря ви... благодаря ви, че ни привлякохте вниманието. Ние ще се погрижим за него оттук насетне. Ще го оправим.

- Ще ми дадете ли един момент? - попита мъжът и погледна Ник, чиито очи отново бяха насълзени.

В началото като че ли му отдаде чест, след това издои въображаема крава и завърши, като посочи към гърдите на момчето. Отговорът на Ник не изискваше превод. Той се притисна в Пожарникаря и се остави да бъде прегърнат: нежно, нежно.

- Бих предпочела да не правите това, сър - каза сестра Лийн. - Не бихте искали да пипнете болестта му.

Пожарникаря не отговори и не пусна момчето, докато двойните врати не се отвориха с гръм и трясък и една сестра не влезе в коридора с носилка.

- Ще се върна, за да го проверя. - Пожарникаря вдигна момчето и го постави да легне.

Сестра Лийн каза:

- Повече няма да можете да го видите. Не и докато е под карантина.

- Просто ще попитам на рецепцията как е - отговори Пожарникаря. Той дари Албърт и старшата сестра със сардонично, но не и подигравателно кимане на главата в знак на благодарност и се обърна към Харпър. - Задължен съм ви. Приемам тези неща доста на сериозно. Следващия път, в който се нуждаете някой да загаси пожар, се надявам да извадя късмет този някой да съм аз.

Четиридесет минути по-късно детето беше упоено с газ, а доктор Наб, детският хирург, го разрязваше, за да отстрани възпаления апендикс с размерите на кайсия. То се възстановява три дни. На четвъртия изчезна.

Сестрите в отделението бяха сигурни, че не е излязло през вратата. Прозорецът беше широко отворен и една от теориите беше, че е скочило. Но това беше лудост - момчето се намираше на третия етаж. Щеше да си счупи краката при падането.

- Може би някой е донесъл стълба - предположи Албърт Холмс, когато темата беше повдигната в стаята за почивка, до-като ядяха китайско.

- Няма стълба, която може да стигне до третия етаж - отвърна сестра Лийн със сърдит, огорчен тон.

- Има, на пожарната кола - каза Ал, а устата му беше натъпкана с пролетно рулце.

В онези задушни, нажежени дни в разгара на лятото, когато кризата беше на ръба да се превърне в неконтролируемо бедствие, глухото дете не беше единственият пациент, който изчезна безследно от болница „Портсмът“. Имаше още една сред заразените, която избяга през последните дни, преди всичко да си отиде - не метафорично, а буквално - в пламъци.

През целия месец вятърът духаше от север и мрачна кафява мъгла, долетяла от пожарите в Мейн, се намести по крайбрежието на Ню Хампшър. Щатът гореше от канадската граница до Скаухигън, стотици километри сребристи смърчове и ароматни борове. Хората нямаше къде да се скрият, за да избягат от вонята, от сладко-киселата миризма на изгорели вечнозелени дървета.

Миризмата следваше Харпър дори в сънищата, в които всяка вечер горяха лагерни огньове край брега, а тя и брат и Конър печеха храна на тях. Понякога се оказваше, че на върха на пръчките им има опечени глави вместо кренвирши. В такива случаи Харпър се събуждаше с писъци. В други моменти сънят и биваше нарушаван от чужд плач. Сестрите спяха на смени, деляха си една стаичка в мазето и всички имаха кошмари.

В болницата заразените бяха разделени на две групи: „симптоматично нормални“ и „тлеяци“. Тлеяците постоянно димяха, всеки момент можеше да се възпламенят. Пушекът се виеше от косите, от ноздрите и от навлажнените им очи. Ивиците по телата им бяха толкова горещи, че можеха да стопят латексовите ръкавици. Оставяха черни следи по тоалетните чинии и по болничните си легла. Също така бяха опасни. Разбираемо тлеяците винаги бяха на ръба на истерията. Макар че при тях съществуваше загадка, подобна на онази с кокошката и яйцето: дали се паникьосваха, защото постоянно димяха, или димяха, защото умовете им постоянно бяха в състояние на паника? Харпър не беше сигурна. Знаеше единствено, че трябва да бъде внимателна около тях. Те хапеха и пищяха. Създаваха гениални планове да свалят слънцето от небето. Някои решаваха, че са истински дракони, и се опитваха да скочат през прозорците, за да полетят. Други смятаха, че докторите крият ограничени количества от лекарство против люспата, и правеха опити да ги вземат за заложници. Сформираха армии, събрания, религии, организираха бунтове, увещаваха в предателство, практикуваха ереси.