Джо Хил - Пожарникаря

Другите пациенти бяха маркирани с люспата, но иначе бяха физически и емоционално нормални, до момента, в който не се възпламеняха. Те бяха изплашени, нямаше къде да отидат и искаха да вярват, че някой може да създаде лек, преди времето им да изтече. Много от тях дойдоха в „Портсмът“, защото дори тогава имаше слухове, че другите местни болници просто извозваха камиони с хора до лагера в „Конкорд“ - място, от което преди няколко седмици бяха върнали инспектиращия екип на Червения кръст и което разполагаше с танк пред портите.

Болницата беше запълнила всяко едно от отделенията си, а инфектираните продължаваха да прииждат. Кафенето на първия етаж беше превърнато в огромно спално помещение за най-здравите от болните. Точно там Харпър се запозна с Рене Жилмонтон, която се отличаваше от останалите, тъй като беше единствената чернокожа сред всичките двеста пациенти. Рене казваше, че е по-лесно да видиш лос в Ню Хампшър, отколко-то черен човек. Казваше също така, че е свикнала хората да я гледат, все едно главата и гори, тъй като това и се случвало от години.

Леглата бяха наредени по подобие на лабиринт, разпростираха се в цялото кафене, а Рене Жилмонтон беше точно в средата. Тя беше там още преди Харпър да дойде да работи в болницата в края на юни, беше там, преди първият човек с люспа да се появи. Жената беше на четиресет и няколко години, приятно закръглена и с очила, в добре сплетените и плитки личеше сивота, тя не беше дошла тук сама: беше донесла саксия с мента, която наричаше Даниъл, и снимка на котката и, Господин Трюфо. Когато нямаше с кого да разговаря, говореше с тях.

Рене не оставаше често без човешка компания. В един отминал живот тя беше професионална самарянка: организираше седмична закуска с палачинки за местното сиропиталище, преподаваше английска литература на престъпници в щатския затвор и управляваше независима книжарница, която губеше много пари от организирането на поетични конкурси. Старите навици умираха трудно. Съвсем скоро след пристигането си в болницата тя организира две дневни сесии по четене за най-малките деца и книжен клуб за по-старите пациенти. Имаше десетина леко избелели екземпляра на „Мостът на Сан Луис Рей“ 11 11 „Мостът на Сан Луис Рей“ - роман на американския романист и драматург Торнтън Уайлдър, публикуван през 1927 г. През 1928 г. печели награда „Пулицър“. - Б. пр. , които обиколиха доста наоколо.

- Защо „Мостът на Сан Луис Рей“? - попита Харпър.

- Отчасти защото в тази книга става въпрос за необяснимата поява на трагедиите - обясни Рене. - Също така е кратка. Имам чувството, че повечето хора наоколо искат да започнат книга, която знаят, че ще могат да завършат. Не би искала да започваш „Игра на тронове“, ако във всеки един момент може да пламнеш. Има нещо изключително нечестно да умреш по средата на добра история, преди да получиш шанса да разбереш как свършва. Разбира се, предполагам, че всички винаги умират по средата на добра история, в известен смисъл. Твоята собствена история. Или тази на децата ти. Или на внуците ти. Смъртта е несправедлива за книжните наркомани.

Сред хората в кафенето Рене беше известна като Госпожа Азбест, защото нямаше треска, не димеше и когато някой пламнеше, тя бягаше към него и се опитваше да го изгаси, докато по-вечето хора бягаха надалеч. Да бягаш срещу пламъците, всъщност беше против лекарските препоръки и те често и се караха за това. Съществуваха достатъчно доказателства, че стресът да видиш как някой се запалва, е достатъчен да възпламени и другите. Верижните реакции се случваха ежедневно в болница „Портсмът“.

Харпър даваше всичко от себе си, за да не се привързва към никого наоколо. Това беше единственият начин да се справя с работата, да я върши ден след ден. Ако си позволеше да я е грижа прекалено много за някои от тях, щеше да бъде съсипана след непрестанната жътва на животи. Щеше да бъде премазана най-добрата част от нея, а именно глупостта, чувството и убеждението и, че добротата, която даваш на другите, означава нещо.

Предпазният костюм от тайвек не беше единствената броня, която поставяше върху себе си, за да изпълнява задълженията си. Също така се обличаше в непробиваемо професионално спокойствие. Понякога си представяше, че работи в симулационна среда, че стъклото на маската и е екран, който и прожектира тази виртуална реалност. Това и помагаше да не запомня имената. Освен това ходеше от отделение в отделение и постоянно виждаше различни лица.