Джо Хил - Пожарникаря

Центърът за контрол и превенция на заболяванията беше насрочил изпращането на екип в болница „Портсмът“ през август, за да провери карантинните им процедури, и доктор Райъл каза, че ще им покаже видеозаписа на инцидента с Жилмонтон. Мъжът беше убеден, че те ще споделят неговото мнение.

Екипът на центъра така и не дойде, за да го гледа, защото до август болница „Портсмът“ представляваше една срутена димяща камина, изкормена от огъня, а доктор Райъл беше мъртъв, заедно с Албърт Холмс, сестра Лийн и повече от петстотин пациенти.

Не знаеше от колко време стои така и наблюдава как болница „Портсмът“ гори. На стотици метри нагоре се виеше гъст черен пушек, който се разделяше над нея, над всички тях и се превръщаше в мрачни облаци, които задушаваха небето. Слънцето беше малка червена монета, която сияеше през дима. Един от докторите каза:

- Някой да има маршмелоу? - и се засмя, но никой не се присъедини към него.

Токът спря пет минути след като алармата за пожар започна своя късащ нервите писък. Аварийното осветление затрептя в мрака, насече времето на малки сребристи трески. Харпър закрачи през тези заекващи сенки, ръцете и бяха на раменете на сестрата пред нея, евакуираха се в колона. На първия етаж беше задимено, въздухът беше гарниран с фини прахови частици, но огънят беше някъде над тях. В началото писъкът на алармата беше ужасен, но докато настъпи моментът да излязат на дневна светлина, Харпър беше отегчена, беше пълзяла напред с тълпата около четиресет и пет минути. Нямаше никаква представа колко зле е положението, преди да напусне сградата и да се обърне.

Някой и каза, че никой от втория етаж не успял да се измъкне. Някой друг каза, че започнало в кафенето; един човек пламнал, после още един, после трети, като поредица от фишеци; охранителят се паникьосал и заключил вратата, за да не може никой да излезе. Харпър така и не разбра дали това беше истина.

Националната гвардия се появи веднага и гвардейците накараха тълпата да отиде в другия край на паркинга. От другата страна пожарната команда на Портсмът даваше всичко от себе си, за да потуши пламъците, всичките им шест коли... и всеки виждаше, че не могат да променят абсолютно нищо. Огънят изригваше от всеки счупен прозорец. Пожарникарите работеха с професионално безразличие сред сипещата се черна пепел и заливаха огромната фурна, в каквато се беше превърнала болницата, с мощни струи вода, която като че ли нищо не правеше.

Харпър се замая, имаше чувството, че получава сътресение, сякаш някой я беше ударил много силно, беше я нокаутирал и сега чакаше тялото и да изпрати сигнал до мозъка какво точно е наранено. Всичкият този огън и всичкият този дим я оставяха безмълвна.

По някое време забеляза нещо странно: един пожарникар стоеше от нейната страна на дървените преграждения, след като трябваше да бъде долу сред пожарните със своите братя. Забеляза го единствено защото се беше вторачил в нея. Той носеше шлем и мръсно жълто яке, в ръката си държеше противопожарен инструмент - дълъг метален прът с кука и брадвичка - и Харпър си помисли, че го познава. Беше жилав, върлинест мъж с очила, лицето му беше съставено от остри черти, гледаше я с тъга, докато люспите пепел се сипеха около тях като меки черни спирали. Те падаха върху ръцете и косата и. Една снежинка пепел кацна на върха на носа и и я накара да кихне.

Харпър се опита да се сети откъде познава този тъжен пожарникар. Изследва паметта си по нежния, внимателен начин, по който би прегледала ръката на дете, за да се увери, че не е счупена. Дете, точно това беше: познаваше го покрай детето му, помисли си тя. Само дето не беше точно така. Сметна, че се държи глупаво, можеше просто да отиде при него и да го попита откъде се познават, но когато го потърси отново, той беше изчезнал.

Нещо се срути в болницата. Вероятно покривът, който се разстилаше като палачинка върху пода под него. Облаци мазилка, мръсотия и червеникав пушек изригнаха от прозорците на най-горния етаж. Един от гвардейците, който носеше хартиена маска на устата си и сини латексови ръкавици, държеше ръцете си на главата, сякаш се предаваше на врага.

- Хора! Трябва да ви изместим още назад! Искам да ви помоля да направите три крачки назад, за вашата безопасност е. Моля ви с учтив тон. Не искате да чувате неучтивия, нали?

Харпър направи една крачка назад, още една и на третата се разлюля, почувства, че и се вие свят и че е обезводнена. Отчаяно се нуждаеше от чаша студена вода, за да прочисти прахта от гърлото си, а единственото място, на което можеше да получи такава, беше домът и. Не беше взела колата - нямаше смисъл да го прави, след като постоянно стоеше в болницата - така че тръгна пеша.