Джо Хил - Пожарникаря

Въпреки това след края на смяната си се нуждаеше от половин час насаме със себе си, затваряше се в някоя от кабинките на женската тоалетна и плачеше. Никога не и липсваше компания. В дневните графици на много от сестрите се включваше плака-не. В девет часа вечерта тоалетната в мазето представляваше бетонена кутия, изпълнена със скръб, подземие, от което ехтяха подсмърчания и хлипове.

Харпър се привърза към Рене. Не можа да устои. Може би защото Рене правеше всички неща, които тя не можеше. Рене научи имената на всички и по цял ден се привързваше към тях. Позволяваше на децата, които бяха в напреднал стадий на зараза и постоянно димяха, да сядат в скута и, за да им чете. Също така беше загрижена за сестрите.

- Няма да помогнеш на никого, ако се проснеш и умреш от изтощение - каза на Харпър веднъж.

Няма да помогна на никого и ако не се просна - искаше да и отговори тя. - Не помагам на никого, така или иначе. Но не изрече тези думи. Тъгата говореше чрез тях и не беше честно да стоварва мъката си върху някой, който може да не преживее вечерта.

Рене преживя вечерта и още един ден. И още един. И още един.

Тя не се опитваше да скрие драконовата си люспа под ръкавици, шалове или блузи с дълъг ръкав. На врата си имаше истинска огърлица от люспата, готини люспици в златисто, и гривнич-ки чак до лактите. Лакираше ноктите си с черен лак със златист отблясък, за да бъде в тон с украшенията си.

- Можеше да бъде много по-лошо - каза Рене. - Можеше да е заболяване с гной и изпускане в гащите. Можеше да е едно от онези неща, при които частите ти загниват и падат. Няма нищо секси в свинския грип. Мисля, че този патоген е най-секси. Благодарение на него приличам на тигрица! Дебела, старомодна тигрица. Като Жената котка, излязла от форма.

- Не мисля, че Жената котка има ресни - контрира Харпър.

По време на този разговор стоеше на ръба на леглото на Рене. Кимна към снимката на котката и. - Кой се грижи за този красавец?

- Улицата - отвърна събеседничката и. - Пуснах го на свобода, преди да постъпя тук.

- Съжалявам.

- Всичките огньове накараха мишките да излязат по улиците. Сигурна съм, че Трюфо си живее живота като дебела котка. Мислиш ли, че ще оцелеят, след като ние си заминем? Котките? Или ще ги повлечем със себе си?

- Котките ще се оправят, както и ние - отвърна Харпър с най-убедителния си глас. - Умни сме. Ще се справим с това нещо.

Рене се усмихна замислено. Очите и бяха весели, но и малко тъжни. Имаше златни петънца в кафявите и като кафеени зърна ириси. Възможно беше да са се появили от драконовата люспа или просто очите и винаги са били такива.

- Кой казва, че сме умни? - попита тя с презрителен тон. -Дори не успяхме да овладеем огъня. Смятахме, че сме, но виждаш какво се случва сега, той ни овладя.

Като че ли за да подчертае изреченото, отсреща в стаята една тийнейджърка започна да пищи. Харпър обърна глава и видя няколко санитари да тичат към нея, за да хвърлят отгоре и огнеупорни одеяла. Момичето се опитваше да стане от леглото, но мъжете я натиснаха надолу и тя затля. Под одеялата изригнаха пламъци.

Рене я наблюдаваше тъжно, след което каза:

- Тъкмо започна да чете „Кланът на пещерната мечка“.

Харпър започна сама да търси Рене, когато задълженията и я отвеждаха в кафенето. Търсеше я, за да говорят за книги. Чувстваше се добре по този начин: да води нормален, неангажиращ разговор рано сутрин, малко празни приказки, които нямаха нищо общо със света, който биваше превземан от пламъците. Харпър направи Рене неизменна част от всеки свой ден, като през цялото време беше наясно, че това е грешка, че когато жената умреше, щеше да унищожи нещо вътре в нея. След като се възстановеше от тази загуба, щеше да се превърне в по-корав човек. Тя не искаше да бъде по-корава. Искаше да си остане същата Харпър Грейсън, която се просълзяваше, когато видеше старци да се държат за ръце.

Знаеше, че Рене ще си отиде един ден, и един ден тя наистина си отиде. Харпър буташе количка, пълна с чисти чаршафи, в кафенето и веднага забеляза, че матракът на приятелката и е оголен, а личните и вещи ги няма. Гледката на празното легло накара стомаха и да се преобърне, остави количката и се заоглежда наоколо, мина през двойните врати, покрай охранителите и продължи по коридора. Не можеше да стигне до дамската тоалетна в мазето, за да си поплаче, беше прекалено далеч. Обърна се към стената, сложи ръка на нея и изпусна парата. Раменете и се разтресоха и тя хлипа и хлипа, и хлипа.