Джо Хил - Пожарникаря

Харпър седна на ръба на дивана и се загледа в телевизора. Вървеше местният новинарски канал. Даваха репортаж от снощния мач на „Бостън Селтикс“, сякаш нищо не се беше случило. Айзая Томас скочи на пръсти, изнесе се назад, хвърли топката и отбеляза почти от средата на игрището. Тогава още никой не знаеше, но до края на следващата седмица баскетболният сезон щеше да е приключил. До лятото повечето играчи на „Селтикс“ щяха да са мъртви - от изпепеляване или самоубийство.

Джейкъб крачеше, обут във въжените си сандали.

- Какво? Не. Никой не премина - каза в апарата той. - Може да звучи грубо, но част от мен се радва, че е така. Никой не трябва да минава. - Слуша известно време, след което неочаквано се засмя и отвърна: - Кой поръча горящото печено, а?

Краченето му го беше отвело до другия край на стаята, до библиотеката, където нямаше какво друго да направи, освен да заобиколи и да се върне обратно. Когато се обърна, погледът му отново се залепи за Харпър и този път видя нещо, което го накара да потръпне.

- Хей, сладурче, добре ли си? - попита я той.

Съпругата му се ококори насреща му. Не знаеше как да отговори. Въпросът му беше някак си много труден, необходимо беше първо сама да разбере как се чувства.

- Виж, Дани. Трябва да затварям. Искам да поговоря с Харпър. Сторил си правилното нещо, като си прибрал децата си. -Млъкна за миг, след което добави: - Да, добре. Ще изпратя снимките на теб и Клаудия, но не казвай, че си ги получил от мен. Обичам и двама ви.

Джейкъб прекрати разговора, свали телефона от ухото си и погледна съпругата си.

- Какво става? Защо се прибра толкова рано?

- Имаше един мъж зад училището - отвърна Харпър и почувства нещо, емоция, която сякаш имаше материално изражение и беше заседнала в гърлото и.

Двамата седнаха и Джейкъб постави ръка на гърба и.

- Виж - опита се да я успокои съпругът и, - всичко е наред.

Натискът върху трахеята и намаля и тя възвърна гласа си, можеше да говори отново.

- Той беше на детската площадка и се клатеше като пиян. След това падна и пламна. Изгоря, сякаш беше от слама. Половината деца в училището го видяха. Площадката се вижда от повечето учебни стаи. Цял следобед успокоявам шокирани деца.

- Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ме накараш да затворя телефона.

Харпър се обърна към него и положи глава върху гърдите му, а той я прегърна по-силно.

- В един момент се бяха събрали четиресет деца във физкултурния салон, няколко учители и директорът. Някои плачеха, други трепереха, трети повръщаха, а аз имах чувството, че правя всичко това едновременно.

- Но не си.

- Не. Раздадох им сокчета в кутийки. Авангардна медицина, има за всички.

- Направила си каквото си могла - увери я Джейкъб. - Имала си безброй деца на главата, които са видели най-ужасното нещо в живота си. Знаеш това, нали? Ще помнят как си се погрижила за тях до края на дните си. Свършила си чудесна работа и сега всичко е в миналото, а ти си тук с мен.

За момент Харпър остана мълчалива и неподвижна в прегръдките му. Усещаше добре познатата му миризма на одеколон и кафе.

- Кога се случи? - Джейкъб я пусна и я изгледа с бадемовите си очи.

- През първия час.

- Минава три. Обядва ли?

- Не.

- Вие ли ти се свят?

- Ахъм.

- Хайде да хапнеш нещо. Не знам какво има в хладилника. Мога да поръчам готова храна.

Кой поръча горящото печено ?, помисли си Харпър и стаята се разклати като палубата на кораб. Подпря се на облегалката на дивана.

- Може би само малко вода - каза тя.

- Какво ще кажеш за вино?

- Още по-добре.

Джейкъб стана и отиде до хладилника за вино, монтиран в шкафа. Погледна една бутилка, после друга - какъв вид вино вървеше с фатална зараза? - след което каза:

- Смятах, че това чудо се случва единствено в страни, къде-то замърсяването е толкова сериозно, че въздухът не става за дишане и реките са като отворени канализации. Китай. Русия. Бившата комунистическа република на Тоалетните.

- Рейчъл Мадау 3 3 Рейчъл Мадау (р. 1973) - американска журналистка, телевизионна водеща и политически коментатор. Носителка на награда „Еми“ за новини и доку-менталистика. - Б. пр. каза, че има почти сто случая в Детройт. Разискваше темата миналата вечер.

- Точно това имам предвид. Мислех си, че се случва само на места, където никой не иска да ходи, като Чернобил. - Корковата тапа изпука. - Не разбирам защо някой, който е преносител, би се качил на автобус. Или на самолет.

- Може би са се страхували, че ще ги сложат под карантина. За мнозина представата да те разделят с любимите хора е по-плашеща от болестта. Никой не иска да умре сам.