Джо Хил - Пожарникаря

- Ще умрем - констатира Али. - Ще з-з-замръзнем до смърт.

- Пей - нареди медицинската сестра.

Али я изгледа скептично.

Харпър извиси глас и запя:

- Във всяка р-работа има си забавна част! Намери я т-т-ти и ура! Работата се превръща в игра!

- Защо? - учуди се Али. - Защо? Това е т-т-тъпо! Всичко свърши. Има ли някаква разлика дали ще умрем след д-д-десет минути, или след д-д-десет часа ? Така или иначе, ще се удавим.

Харпър продължи да пее:

- Всяка задача за изпълнение се превръща в чудно приключение, така че пей! Няма да споря с теб, мамка му! - Последната част я изпя изключително фалшиво.

Рене премигваше и търкаше лицето си с пухкавите си ръце, но бързо се присъедини към нея.

Заедно ритаха с крака във водата, треперещите им гласове се извисяваха и спадаха с ритъма на издигането и потапянето на телата им във вълните.

Ръцете на Али, белязани с драконовата люспа, започнаха да сияят, по китките и под мократа и тениска се разля жълта светлина. От качулката на оранжевия и дъждобран се понесе топъл блясък. Очите и бяха обрамчени в злато.

Светлината като че ли бягаше по тънките и бели пръсти и се пренесе на ръката на Харпър. Жената усети топлината - силна и приятна - която се стрелна към цялата и ръка и продължи към тялото и, сякаш се намираше под горещ душ.

Телата им започнаха да димят в ледената вода. Харпър погледна Рене и видя, че очите и блестят. Блузата и беше скъсана в яката и на шията и имаше красива огърлица от светещи златни нишки.

- Какво ще правим с Ник? - провикна се Али, за да надвика изпълнението им на „Лъжица захар“.

- Започвай да пееш - нареди Харпър. - Не е необходимо да е буден. Така или иначе, не ни чува. Пеем за драконовата люспа, не за него. Пей, дяволите да те вземат.

- Безсмислено е!

- Жива ли си?

- Да!

- Значи, не е толкова безсмислено. - Повече не можеше да говори. Получи контракции, бяха от силните. Вътрешностите и се свиха, отпуснаха се и отново се свиха. Винаги беше искала да роди във вода. Това беше доста популярно до неотдавна.

Пееха за втори път „Лъжица захар“, когато „Маги Атууд“ беше засмукана под водата с едно последно гръмко изсъскване, след което се издигна огромен облак сив пушек и на повърхността се появиха мехурчета.

Запяха „Чим чим чири“. Където забравяха думите, си измисляха нови.

- Чим чимъни, чим чимъни, чим чим чимуй, да плуваш във водата е голям хуй - зарева Али.

- Дай ми целувка, дай, по задника ми я дай - запя Рене.

- Вижте - провикна се Харпър.

Ник беше засветил през пуловера си. Под качулката му се гонеха сини светлини. Там, където водата докосваше зачервеното му затоплено личице, се издигаше пара.

Отново запяха „Лъжица захар“. Харпър не можеше да се присъедини към тях, защото я болеше прекалено много. Стисна зъби и затвори очи, за да изтърпи поредната серия контракции. Когато погледна отново, видя „Портативната майка“ - огромната си черна пътна чанта - да се носи покрай тях. Широката и уста беше отворена и се пълнеше с вода. Докато я наблюдаваше, тя се завъртя бавно и замечтано и потъна, като отнесе всичко, което имаше намерение да даде на детето си, под водата.

Щеше и се Фениксът да не беше отлетял. Дълго време се носеше върху черния хоризонт - представляваше наситен месингов блясък - но по някое време, на третия бис на „Свещ над водата“, изчезна от поглед. Това я накара да изгуби надежда. Не можеше да се сети за основателна причина да си замине. Защо Джон ги остави. Тази огромна чудовищна птица - това беше Джон, донякъде. Тя беше повече Джон Рукууд дори от мъжа, който потъна с катера. Това беше истинският Джон: великолепен, епичен, малко глуповат, някак си непобедим.

Харпър нямаше да сподели на Али, че имаше намерение да пее, докато можеше да го прави, защото Джон я беше помолил да живее. Искаше да се опита да направи поне това за него.

Много неща желаеше за двама им, обикновени дребни удоволствия, които беше започнала да си мечтае, въпреки че знаеше, че не бива. Желаеше да се излежават в леглото в неделните сутрини, а слънчевата светлина да ги облива с лъчите си. Желаеше да сложи ръце върху кльощавите му бедра и да разбере какво ще е чувството. Желаеше да гледа някои стари сълзливи филми с него. Желаеше да се разхождат през есента и да се наслаждават на аромата на есенните листа под краката им. Желаеше да го види как държи бебето в ръце и да не обръща внимание на трезвата част от съзнанието си, която и казваше, че трябва да го даде за осиновяване. Смяташе, че Джон Рукууд щеше да е чудесен с бебето. Желаеше да получи малко свеж въздух, малко щастие и да се освободи от вината, болката и загубата си. Желаеше няколко хиляди утрини да се буди до него. Нямаше да получат нищо от изброеното, но той искаше тя да живее - той ги обичаше и искаше всичките да живеят. Харпър смяташе, че в крайна сметка Джон трябваше да получи нещо в замяна на всичките си усилия.