Джо Хил - Пожарникаря

Пяха „Ромео и Жулиета“, пяха и „Над дъгата“. Али изпълни припева на „Да останеш жив“, докато Рене си почиваше, а после Рене подкара „Хей, Джуд“, докато Али си почиваше.

Жилмонтон приключи и хвърли уплашен поглед на момичето.

- Защо Харпър прави такава физиономия?

- Мисля, че ражда - отвърна Али.

От известно време Харп не можеше да пее. Тя закима някак си неестествено. Усещаше как бебето - плътна, хлъзгава, изключително болезнена маса - си проправяше път надолу през нея. Имаше чувството, че вътрешностите и са избутани настрани.

- О, господи, не - каза Рене с изпълнен с болка глас.

Харпър толкова много я болеше, че виждаше звездички пред очите си. Черни точки и сребърни петна. Имаше изключително болезнено изражение - крайчето на дясното и око светеше в настоятелно златисто. Разтърси глава, за да го изчисти, но то не си отиде.

- Вижте - провикна се Али, хвана раждащата за рамото и го стисна. - Вижте!

Харпър обърна глава, за да види какво сочеше момичето. В началото си помисли, че Али се е развълнувала, защото Ник се е събудил. Ник мяташе пухкавите си ръчички насам-на-там, оглеждаше се сънено и търкаше лицето си. Само дето сестра му не сочеше към него, а някъде на изток.

После си помисли, че Али се е развълнувала, защото беше започнало да се развиделява. Трепкаща медна светлина освети хоризонта. Небето на изток беше закрито от дебели облаци, поръсени с боровинка и лимон.

Една вълна изпръска лицето на Харпър и тя запремигва с огнените си очи. За момент виждаше всичко двойно - имаше две ярки, златни точки светлина в далечината. След това зрението и отново се оправи и тя видя горещото, ослепително сияние в облаците, което постепенно се уголемяваше. Не можеше да се спре. Когато видя завръщащия се Феникс, сърцето и подскочи в гърдите и усети топлина, която нямаше нищо общо с драконо-вата люспа. За момент дори острата метална болка в корема и отшумя. От очите и течеше солена вода, която можеше да е от океана или от сълзи.

Само дето Али не сочеше и към Феникса.

Сочеше към платното.

Голямо триъгълно платно със стилизиран червен рак, изрисуван на него. Когато платноходката застана срещу изгряващото слънце, платното се превърна в трептящ воал от злато.

Платноходката изпитваше трудности, защото вятърът блъскаше десния и борд и я накланяше на четиресет и пет градуса. Пяната обливаше носа и. Движеше се към тях като по релса, скрита под повърхността. Харпър си помисли, че никога не беше виждала нещо да се плъзга с подобна грация.

Фениксът се гмурна надолу и прелетя над тях, на около два метра над тях. За часовете, в които го нямаше, беше изгубил част от масата си, беше не по-голям от кондор, но въпреки това премина над главите им с грохот като преминаващ по магистралата камион. Заля ги химическа топлина, която леко миришеше на сяра. За момент птицата мина толкова близо, че Харпър можеше да се протегне и да я докосне. С дългия си закривен клюн и веещия се гребен от червен пламък приличаше на горд и нелепо изглеждащ петел, на който му беше дадена силата на лети.

Дон Люистън отпусна платното и дългата му бяла платноходка измина последните трийсетина метра до тях по инерция. Платът се отпусна и набръчка. Старецът хвърли верижна стълба от кърмата и когато Ник започна да се катери по нея, протегна кокалестата си ръка, за да му помогне. Сините му очи блестяха с нещо, което не беше нито ужас, нито изненада, а и двете, и още една емоция... която Харпър сметна, че е изумление.

Всички се качиха, бяха подгизнали и треперещи. Никой от тях не светеше. Бяха спрели веднага след като забелязаха платноходката, драконовата люспа се отказа, сякаш се беше изчерпала. Последните десет минути бяха най-тежки. Студът гореше, все едно се намираха до вратовете си в киселина... и в един момент спря да им пари. Вцепенението беше по-лошо и от болката, то унищожаваше чувствителността в ръцете и краката на Харпър и се прокрадваше към тялото и. Когато Дон я изтегли - доста неочакван улов, наистина - дори не чувстваше собствените си контракции.

Старецът ги остави и след малко се върна с кърпи, одеяла, широки горнища и чаши с кафе за Рене и Али. Беше отслабнал, измършавял и премръзнал. Единственият цвят в лицето му беше червеният му нос.

Харпър имаше вода в ушите и не беше особено съсредоточена заради контракциите си, които бяха станали много по-насто-ятелни, затова не чу повечето от онова, което се говореше. Рене задаваше въпроси и Дон им отговаряше с тих, треперещ глас, но тя успя да разбере само части от разговора им. Рене го попита как така се оказа, че е тук, достатъчно близо, за да ги извади от водата, а той и отговори, че се навърта край брега от дни. Знаел, че са се насочили към Мъчайъс, защото чул всичко по шунката. Харпър си го представи как държи парче печена шунка до лицето си, като някакъв телефон от месо, и едва не се засмя като истеричка.