Джо Хил - Пожарникаря

- Джон - дръпна го Харпър. - Джон, защо Рене спи? Кой може да заспи при такова време?

- Е, сама го каза. Днес сме извървели поне двайсет и пет километра и...

- Събуди я - нареди му тя.

- Не искам да я будя.

- Опитай. Моля те.

Пожарникаря я изгледа косо - очите му бяха изненадани и учудени - но стана с помощта на патерицата си, наведе се над Рене и разтресе коляното и.

- Рене. Рене, събуди се.

Катерът се блъсна в поредната вълна и го извади от равновесие. Мъжът успя да се върне на мястото си, преди да падне на палубата.

Рене се усмихна в съня си и не показа никакъв признак на събуждане.

- Какво им има? - попита Али.

Джон беше увесил малко нос. Харпър видя, че очите му са разфокусирани.

- Проклятие - изруга Джон. - Не може ли поне нещо да стане както трябва? Поне веднъж?

Али разтресе рамото на Ник, но той се отпусна върху Рене.

- Яхнията - сети се Пожарникаря.

- Кафето - добави Харпър.

- Но Али е добре.

- Не съм опитала от нищо - отвърна момичето. - Нямах им доверие. Престорих се, че хапвам малко, след което изхвърлих всичко, докато никой не гледаше.

- Ще ми се да не го беше правила - провикна се Джим, за да го чуят над рева на двигателя и вятъра.

Мъжът беше отворил вратата на кабината и се беше навел през нея, наблюдаваше ги през прозорчето в маската си. В едната си ръка държеше 45-калибров пистолет, но не го беше насочил към тях, просто го държеше до бедрото си.

- Правим всичко мирно и спокойно - обясни той. - Без страх, без болка. Слагаме нещичко, което да ви приспи, и ви изхвърляме във водата.

- Не - каза Харпър. - Не, не, не, не. Не можете. Моля ви. В това няма никакъв смисъл. Защо? Защо е цялата тази шарада? Защо просто не ни застреляте? Можехте да го сторите през цялото време. Защо изиграхте такава постановка за нас?

- Тя не е за нас - намеси се Пожарникаря. - Нали?

Джим сви рамене.

- Самият аз вярвам, че е хубаво за вас, хора, да си отивате с приятни мисли в главата. Да заспите и да сънувате място, на което ще бъдете в безопасност. На което ще се грижат за вас. Господи. Ние сме човешки същества, не сме чудовища. Не искаме никой да страда. Но... не. Не, правим го за обществото. Хора като Вивиан вярват в острова, както и повечето от тях. Не знаете колко е важно това за морала, да вярват, че спасяват човешки същества. Че помагат на такива. Ако знаеха, че плаваме дотук, за да изхвърляме хората във водата, щеше да има много разбити сърца. Също така и много недоволство. - Млъкна, когато катерът се блъсна в нова вълна, и се подпря на рамката на вратата. -Трябва да разберете. Вие, хора, казахте, че сте... какво? Последните оцелели от някаква демокрация? Вие сте гласували, за да дойдете тук? Е, ние също сме демокрация. Имаме наш собствен ръководен съвет. Губернаторът и дванайсет други, включително и аз. Вие не сте единствените, които гласувате. Ние също го правим. И гласувахме точно за това.

- Значи, няма никакъв остров - констатира Али.

- Има! Или поне имаше. Центърът за контрол и превенция на заболяванията изостави мястото през ноември. Имаше бунт. Използваха експериментални лекарства, които убиха някои хора, и неблагодарните кучи синове завзеха болницата. Казаха, че вече не желаят лек. Бълнуваха как са създали свой собствен лек, как са се научили да контролират огъня. Държаха за заложници медицинския персонал, за да се предпазят от военна атака. Но не познаваха нашия губернатор. Той не преговаря с терористи. Нареди на един Боинг B-17 да отлети от Бангор и да хвърля бомби от единия край на острова до другия. Сега целият е просто черна скала. От Мъчайъс видяха пушека. Затова измислихме историята, че няколко факли са реагирали зле към ново лекарство и болницата е изгоряла.

- Но ние чухме Марта Куин по радиото - потърси логиката във всичко това Харпър. - Чухме я.

- Вярно е. Разполагаме със стотици часове нейни записи от едно време. Просто ги преработваме. Губернаторът постоянно повтаря, че това е най-бързият начин да прочистим епидемията от Североизтока. Да доведем всички болни на едно място и след това хуманно да се отървем от тях. Да ги хвърлим на Северноатлантическото течение, където няма шанс телата да се върнат в Мъчайъс. Наистина искрено съжалявам.

- Не можеш - каза Харпър. - Моля те. Бебето ми може да е здраво.

При последните и думи лицето на Джим стана много сериозно. Видя как челюстта му се стегна зад маската.