Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Мамо, наистина смятам, че Джони трябва да излезе - настоях. - Само малко надолу по пътя, но с лампата. Става тъмно и Мат може да мине покрай отбивката за нашата алея и да не разбере къде се намира.

Виждах, че предложението ми никак не й допадаше. Реших да опитам различен подход.

- А какво ще кажеш да изляза първо аз? След няколко минути Джони ще ме смени, после аз - него, така и двамата ще сме в безопасност.

- Да, мамо - подкрепи ме брат ми. - Аз ще изляза пръв, а ти изпрати Миранда след няколко минути.

- Добре, добре - предаде се тя. - Петнайсет минути и ще изпратя Миранда.

Джони изглеждаше искрено развълнуван и колкота и да беше странно, го разбирах. Мама настоя да се облече добре: палто, ръкавици, шалове, ботуши. Поръча му да не се отдалечава много и да държи лампата високо, за да послужи като фар за Мат.

Зачаках до мама. Не си казахме нищо. Аз не смеех, а тя бе твърде разтревожена, за да поддържа разговор. Накрая ми даде знак да се приготвя да изляза.

- Надявам се да не допускам грешка - въздъхна майка ми.

- Нищо лошо няма да ни се случи - уверих я. - Обзалагам се, че ще доведа Мат у дома.

Но когато стигнах до алеята, вече не бях сигурна, че дори ще намеря Джони. Макар да бях навлякла няколко ката дрехи, вятърът бе толкова силен, че проникваше през тях. Лицето ми беше особено зле. Завих устата и бузите си с шала, но въпреки това страните ми пламтяха от студа. Снегът и мракът правеха невъзможно да се види каквото и да било, с изключение на малкото, което лампата осветяваше. Препънах се няколко пъти и вятърът ме събори два пъти. Снегът се просмукваше през панталоните и дори дългите долни гащи се намокриха и вкоравиха от студа.

По едно време смъкнах шала от устата си, за да поема глътка въздух. Но паднах, устата ми се напълни със сняг и започнах да кашлям. Имах желание да се откажа и да се върна в слънчевата стая при горящата печка. Но Джони ме чакаше, за да го сменя. Това беше моя идея. Великата ми блестяща идея.

Нямах представа колко време съм вървяла, докато стигна до Джони, който подскачаше нагоре-надолу и светлината на лампата се движеше като обезумяла.

- Така е по-топло - осведоми ме той.

Кимнах и му казах да се връща в къщата. Посочих в посоката, където смятах, че се намира.

- Кажи на мама, че съм добре - поръчах му, макар и двамата да знаехме, че беше лъжа.

- Ще се върна след няколко минути - обеща брат ми.

Наблюдавах го, докато закрачи бавно към къщи.

Нo след минута или две вече не можех да го видя, макар да бях сигурна, че не се е отдалечил много.

Стоях там и се смеех истерично на себе си и на отчаяното си желание да остана сама. Сега бях съвсем сама, но исках единствено да бъда в слънчевата стая с Мат, Джони, мама и Хортън, дори и да няма никакво свободно място.

Знаех, че не бива да се разкисвам. Нямаше как да се загубя, а мама щеше да се погрижи да не замръзна до смърт. Мат бе в най-голяма опасност.

Вятърът продължаваше да бушува, а снегът ме заслепяваше. Цялото ми тяло зъзнеше от студ и влага. Никак не беше лесно да се чувстваш уверен и в безопасност. За капак на всичко, бях и гладна. Винаги се чувствах гладна, освен непосредствено след вечеря, но сега бях гладна, както винаги преди вечеря, така че предположих, че трябва да е около пет часът.

Осъзнах, че Джони е бил прав, че е по-добре да се движиш, затова заподскачах на място. Справях се добре, докато един силен порив на вятъра не ме събори в снега и лампата угасна.

Трябваше да призова цялата си воля, за да не изпадна в истерия. Казах си, че ще съм наред, че Джони ще ме намери, че Мат ще се прибере у дома, че лампата може пак да се запали, че всичко ще се оправи.

Но за миг имах чувството, че съм запокитена в някаква снежна топка от могъщ гигант, че съм затворена вътре и никога няма да бъда свободна. Сякаш светът наистина наближаваше своя край и дори Мат прибере у дома, всички щяхме да умрем.

Нямаше смисъл да ставам от земята. Седях държах безполезната лампа и чаках Джони, Мат, чаках светът най-сетне да каже: „Дотук беше. Махам се!“.

- Миранда? - Мат ли беше? Или вятърът? Или халюцинация? Честно, не знаех. - Миранда!

- Мат? - промълвих и се опитах да се изпрай Мат, наистина ли си ти?

- Какво правиш тук?

Въпросът му беше толкова тъп и в същото време съвсем логичен, че избухнах в смях.

- Спасявам те - отвърнах, докато се опитвах да поема дъх, което само ме накара да се засмея още силно.

- Е, няма що, много ти благодаря - избъбри Мат. Мисля, че и той се засмя, но вятърът и бушуващата ушите ми лудост ми попречиха да чуя добре. – Хайде!