Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Ами тогава нямаше да се сдобием с всичките тези лакомства - съгласих се аз. - С ориза, боба и лимоновото желе. Не знаех, че продуктите ще свършат толкова скоро. Освен това какво значение има? Раздаваната храна не свърши, така че той взе продукти за семейството си като мен и госпожа Несбит. Не разбирам какво толкова те ядосва.

- Колко често трябва да ти го обяснявам? - попита мама. - Най-важното е семейството. Дан трябва да мисли за своето семейство, а ти - за твоето. И преди да си казала нещо за Питър, ще ти припомня, че той ни носи храна всеки път, когато идва тук, и най-малкото, което мога да направя, е да му дам малко хляб в замяна.

Ако не беше споменала за Питър, аз щях да го направя. А колкото до госпожа Несбит, не бях толкова глупава, за да изтъкна, че не е от семейството.

- Обаче храната стигна за всички ни.

- Чист късмет - отбеляза майка ми. - Няма да позволя Джони, Мат или ти да гладувате само защото си загрижена за свой приятел. Сега не е време за приятелства, Миранда. Трябва да се грижим единствено за себе си.

- Обаче ти не си ни учила така - припомних й. -Какво стана със споделянето?

- Споделянето е лукс - отсече тя. - Точно сега не можем да си позволим да споделяме каквото и да е.

За миг ми се стори не толкова гневна, колкото ужасно тъжна. Видях в очите й изражение, което ми напомни за времето, когато се раздели с татко.

- Ти мислиш, че ще умрем - въздъхнах.

Тъгата тутакси се изпари и по лицето й се изписа гняв.

- Да не си посмяла да ми кажеш отново подобно нещо! - изкрещя тя. - Никой от нас няма да умре. Няма да позволя това да се случи.

Опитах се да я успокоя.

-Всичко е наред, мамо — заговорих й с утешителен и зная, че правиш за нас всичко, което можеш. Но между Дан и мен се случва нещо чудесно. Както между теб и Питър. Нещо много специално. Иначе нямаше да му кажа, че раздават храна.

Нo майка ми никак не се успокои. В погледа й се лавяше ужас, почти както през онази първа нощ. -Спиш ли с него? - прекъсна ме тя. - Любовници ли сте?

-Мамо! - възмутих се.

-Защото, ако е така, по-добре повече да не го виждаш - изрече тя троснато. - Забранявам ти да ходиш до езерото. И вече няма да ти разреша да излизаш сама от тази къща. Разбра ли ме? Не мога да си позволя риска да забременееш. - Сграбчи ме за раменете и ме приближи съвсем плътно до лицето си. - Разбра ли?

-Разбрах! - изкрещях й право в лицето. - Разбрах, че не ми вярваш.

- След като не вярвам на теб, със сигурност не вярвам и на Дан - продължи мама. - Вие двамата не можете да оставате сами. Забранявам ти!

- Само се опитай! - закрещях отчаяно. - Обичам Дан и той ме обича, и няма да ни спре нищо, което ще кажеш или направиш.

- Веднага се прибери в стаята си! - заповяда ми тя. - И не си мисли, че ще можеш да излезеш, докато не ти кажа. ВЕДНАГА!

Не се нуждаех от друга покана. Втурнах се към стаята си и затръшнах вратата с все сила. И тогава ревнах. С едри, задъхани хлипания.

Аз не съм като Сами. Не съм идиотка. Разбира се, че ще ми е адски хубаво да правя секс с Дан. Бих искала да се любя с някого, преди този глупав свят да свърши. Но въпреки че заявих на мама, че с Дан се обичаме, знаех, че не е вярно. Поне не с онази любов, която искам да изпитвам към първия мъж, с когото ще се любя.

През половината време дори не бях сигурна какви са неговите чувства. Мислех, че ще опита да стигне по-далеч с мен, но той не го направи. Целувахме се, прегръщахме се. Това бе всичко.

А мама се държеше така, сякаш бяхме някакви разгонени животни.

Никак не е честно. Откакто училището свърши, не съм се виждала нито със Сами, нито с Меган. На практика Дан е единственият ми приятел, останал ми на този свят. Дори да не сме любовници, нито истински гаджета, той е единственият човек, когото виждам, извън семейството ни и Питър. С него мога да се смея, да разговарям. Загрижена съм за това момче. А мама ми говореше с такъв тон, все едно сме извършили нещо лошо, все едно повече не бива да имам приятел, сякаш от сега нататък семейството е единственото, което има значение.

Ако светът ще е такъв, надявам се по-скоро да се свърши.

Мразя мама, задето ме накара да се чувствам така. Мразя я, задето ме кара да мисля, че след всеки хубав ден ще има десет, двайсет или сто лоши дни.

Мразя мама, задето не ми вярва. Мразя я, защото ме кара да се страхувам.

Мразя мама, задето направи така, че да я намразя.

Мразя я!

25 юни

Като се изключи отиването до банята (което си позволявам само когато си мисля, че никой няма да ме види), вчера през целия ден не излязох от стаята си. Държах вратата здраво затворена и в пристъп на непокорство, макар да съзнавах, че беше глупаво, цели четири часа четох на светлината на фенерчето.