Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Комарите стават все голяма напаст или може би хората просто са по-разтревожени заради западнонилската треска, но край езерото се събират все по-малко хора. Това обаче е много добре за мен и Дан, ако се изключи досадното присъствие на Карън и Емили от училищния отбор по плуване, които, кой знае защо, дойдоха да плуват в езерото точно по същото време, когато ние двамата бяхме там.

Това все пак направи плуването донякъде по-забавно, защото си устроихме състезание, разменихме си съвети и се гонехме лудешки във водата. Обаче след като излязохме от езерото, не беше чак толкова забавно, защото беше неудобно с Дан да се скрием в гората, за да останем поне за малко сами.

Така и не успях да си обясня защо Карън и Емили са решили да дойдат по същото време на езерото -дали не е чиста случайност, или пък Дан им е споменал кога идваме да плуваме заедно.

Липсват ми целувките, както и смешното усещане да имам гадже и да ходя на срещи. Питам се дали някога ще отида на истинска среща. Всичко беше затворено: ресторанти, кина, пързалки. Макар че Дан имаше шофьорска книжка, хората караха кола само в краен случай, а и той живееше в другия край на града.

Всичко е толкова тъпо. Но предполагам, че има причина, за да сънувам онзи кошмар.

Тази вечер при нас се отби Питър. Донесе ни буркан със смесени ядки. Мама го зяпна с удивление, сякаш беше пищна вечеря от пет блюда, като онези, които някога се устройваха за Деня на благодарността: пуйка с вкусен пълнеж, с картофено пюре, сладки картофи, зелен боб, салата, супа и тиквен пай. Или всъщност може би това си помислих аз, когато видях буркана в ръката на доктора.

- Алергичен съм към фъстъци - обясни той с почти извинителен тон. - Някой ми подари това преди няколко месеца и оттогава стои в бюфета ми. Мама го покани да остане за вечеря и в негова чест спретна нещо като пищно угощение. Взе консерва с пилешко и добави малко стафиди, за да приготви пилешка салата - ако се приеме, че от консервирано пилешко и стафиди може да се направи пилешка салата. Поднесе също така цвекло и зелен боб с малки лукчета. А за десерт всеки получи по една смокиня и фурма.

- Това прилича толкова на фурма, колкото срещата, която имах днес 4- заявих и всички се разсмяха поне за малко.

Когато мама поднесе зеления боб с лукчетата, Джони попита:

- Да не би да е Коледа?

Трябваше да призная, че лукът ми се стори прекалено разточителство. Забелязах, че мама почти нищо не хапна, както и Питър, макар да твърдеше, че никога не е вкусвал нещо по-страхотно. Така остана повече храна за Мат, Джони и мен. Ние, разбира се, ометохме всичко.

Освен спанак или ядки, Питър винаги носеше със себе си и полъха на смъртта. Сега ни каза, че през изминалата седмица имал двайсет случая на болни от вируса на западнонилската треска и петима от тях със смъртен изход. Добави още, че други двама починали от алергии към различни храни.

- Били толкова гладни, че рискували и яли неща, към които били силно алергични - обясни ни той.

След вечерята двамата с мама излязоха отвън на верандата и седнаха на шезлонгите. Чух, че говорят нещо приглушено, но не се опитах да подслушвам. Сигурно беше ужасно да си лекар в тези дни. Преди Питър лекуваше хората. А сега те просто измираха.

Той си тръгна преди залез-слънце. Беше дошъл с велосипеда си и за него беше опасно да се връща по-късно, когато улиците ще са тъмни, защото въобще не можеше и да се мечтае за улично осветление. А и откакто нямаше ток, след залез-слънце почти всички си лягаха.

- Придържаме се към дневния режим на фермерите - каза мама.

Вече нямаше нужда да ни напомня, че трябва да използваме фенерчетата си само докато се съблечем и си легнем. Всички бяхме започнали да осъзнаваме колко е важно да пестим батериите.

Може би заради плуването или заради днешната ми „среща“ с гадже, но сънувах, че имам истинска среща с Дан. Той ме взе от дома, поднесе ми букетче, настанихме се в колата и потеглихме към един увеселителен парк.

Прекарахме си чудесно. Първо се повозихме на въртележка, после на виенско колело и накрая на страхотно влакче на ужасите, което се спуска надолу със сто и шейсет километра в час, но не се изплаших, напротив - беше жестоко и докато летяхме в пропастта, се целувахме. Невероятно възбуждащо.

- Огладнях - заявих.

В този миг сънят се промени и Дан вече го нямаше. Озовах се в една палатка, с наредени под покрива й дълги маси, отрупани с храна. Имаше толкова много вкусотии - пържени пилета по южняшки, истинска салата с риба тон, пица, зеленчуци, плодове. Имаше и портокали, колкото грейпфрут. Дори и сладолед.