Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Трябваше да предупреди хората - започна Дан. -Да ги евакуира от крайбрежията. Дори и да се беше оказала фалшива тревога. И да предприеме нещо за електричеството, за цените на бензина и за храната. Все някъде трябва да има запаси от храни, но не ни ги дават.

- Мисля, че не е много добре да си толкова гневен -отбелязах.

И двамата непрекъснато трепехме комарите, които не ни оставяха на мира. Внезапно се разсмяхме. Беше като истински балет да се пляскаме с ръце навсякъде по телата ни в такъв един невероятен синхрон. И точно тогава Дан реши да ми сподели най-удивителното от всичко, което имаше да ми казва.

- Ако още съществува този свят и има училище, ще бъдеш ли моя дама на абитуриентския бал догодина?

- Ще искам букетче за корсажа си - предупредих го. - И лимузина.

- От най-дългите, от нестандартните модели, които ги наричат „стреч“ - обеща бъдещият ми кавалер. - И орхидеи.

- Ти ще си в смокинг - уточних. - А аз в бална рокля.

- Ще бъдем кралят и кралицата на бала - размечта се Дан.

- Ще бъде чест за мен, Ваше Величество.

Момчето се наведе и целуна ръката ми. Лицата ни се допряха и се целунахме, истински се целунахме. Беше най-романтичният миг в моя живот. И още по-романтичен щеше да стане, ако някакъв недозрял изтърсак не се беше разкрещял:

- Ооо, целунаха се, уф!

Нaпpaво ми скапа настроението с думите си.

Дан ме изпрати до дома и пред задната врата отново се целунахме.

-Определих ти истинска среща - промълви той.

- Нали ще те видя преди това? - попитах го. - До абитуриентския бал остава цяла година.

Момчето се засмя и предложи:

Тогава да се срещнем утре на езерото. В десет, ако не вали.

- Ще бъда там - обещах му и се целунахме за довиждане.

Беше абсолютно вълшебен миг. И разбира се, беше провален от Джони.

Той отвори вратата, погледна към Дан и ми каза:

- Мама е адски напушена. По-добре поговори с нея.

Намерих я в слънчевата стая.

- Къде беше? - изкрещя тя.

- Навън — казах.

Един от отговорите, които винаги вършат работа: „навън“.

- Зная това. Къде навън? Какво прави?

- Плувах - обясних й. - В езерото Милър. Което възнамерявам да правя до края на лятото, така че не ми изнасяй повече лекции за комарите, разбрахме ли се? - Не мисля, че друг път съм я виждала толкова бясна. За миг си помислих, че ще ме удари, което никога досега не бе правила. Аз обаче не съм пълна идиотка, така че се извиних. - Съжалявам - промълвих. - В какво точно съм сбъркала?

- Тръгнала си от тук, без да ме предупредиш. Без да ми кажеш къде отиваш и колко време ще отсъстваш -отвърна тя.

- Не знаех, че съм длъжна - заоправдавах се. -Нали от години излизам, без да ти се обаждам.

- Сега не е нормално време - възрази майка ми, но забелязах, че малко се бе поуспокоила. - Мисля, че си достатъчно пораснала, за да разбираш това.

- Аз пък мисля, че съм достатъчно пораснала, за да излизам денем, без да се стига до някаква криза -поправих я.

- Възрастта няма нищо общо с това. Как ще се почувстваш, ако, като се огледаш, не ме намериш и нямаш никаква представа къде съм отишла или защо, или кога ще се върна? Помисли, Миранда. Как ще се почувстваш?

Замислих се и стомахът ме присви.

- Ще бъда ужасена - признах.

Мама леко се усмихна.

- Добре - кимна ми тя. - Мразя да си мисля, че не ти липсвам.

- Съжалявам, мамо — опитах се да успокоя. — Истината е, че бях много изплашена да не ми забраниш да отида да плувам. А толкова много ми се искаше. Затова се измъкнах, без да ти се обадя. Сега наистина съжалявам.

- Защо да не ти позволя? - попита тя.

- Заради комарите. Заради вируса на западнонилската треска и маларията, и заради всичко останало.

- О, да - въздъхна мама. - Вярно.

Поех дълбоко дъх и зачаках да ми заяви, че никога повече няма да ме пусне да излизам от къщи. Но не каза нищо.

- Е? - промълвих, така че да може да ми каже „не“, а аз да й се развикам и да избухне истинска битка.

- Какво? - попита ме тя.

- Мога ли да ходя на езерото Милър? - уточних.

- Разбира се, че можеш. Иска ми се да увия всички ви - теб, Мат и Джони - в пелени и да ви пазя от всичко, но зная, че е невъзможно. Имаш право да се забавляваш. За теб това означава да плуваш. За Джони е бейзболът, а за Мат - бягането.

- А за теб какво е? - поинтересувах се.

- Градинарството - отвърна мама. - Нищо, че тази година отглеждам зеленчуци, а не цветя. Няма да престана да се занимавам с градинарство само защото има вероятност да ме порази западнонилският вирус. Не очаквам от теб да спреш плуването. Има ли други хора на езерото?