Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Отнесох на мама листовката с този апел за помощ. Заварих я да седи край масата в кухнята и да гледа през прозореца. Напоследък това й се случваше все по-често. Не че вкъщи имаше кой знае какво друго да върши.

Флаерът привлече погледа й. Прочете го набързо, после го сграбчи и го накъса на две, после на четири, след това на осем.

- Нищичко няма да им дадем - отсече тя.

За миг действително се зачудих дали това е моята майка, или е някоя злокобна личност, превъплътила се в нейното тяло. Та нали мама винаги бе първа в събирането на всякакви дарения. Тя беше кралицата на всичките походи за събиране на храни, на кръводарителските акции, на кампаниите за даряване на играчки на децата, лишени от родителски грижи. Обичах я заради това, макар да си знаех, че самата аз никога нямаше да бъда дори наполовина способна на щедри жестове като нейните.

- Мамо, все пак бихме могли да се лишим от едно-две одеяла.

- Откъде знаеш? - озъби ми се тя. - Как е възможно отсега да знаеш от какво ще се нуждаем през зимата?

- През зимата ли? - учудих се. - Та нали дотогава всичко ще се нормализира?

- Ами ако не стане така? - възрази тя. - Какво ще правим без нафта? Какво ще ни сполети, ако се окаже, че единствено това одеяло би могло да ни спаси от измръзване до смърт, но няма да можем да се загърнем с него, защото сме го дарили на нуждаещите се през юни?

- Нафта? - възкликнах. Почувствах се като пълна идиотка, способна само да повтаря думите й. - Трябва да има нафта за зимата.

- Надявам се да се окажеш права - въздъхна мама. -Но междувременно няма да даваме нищо на никого извън нашето семейство.

- Ако госпожа Несбит постъпваше така, нямаше да подели онези яйца с нас - припомних й.

- Госпожа Несбит е от нашето семейство - поправи ме майка ми. - А бедните нещастници от Ню Йорк и Ню Джърси могат да използват проклетите си собствени одеяла.

- Добре - кимнах. - Съжалявам, че повдигнах този въпрос.

Това беше моментът, в който би трябвало да се очаква мама да се съвземе, да започне да се извинява и да ce оправдава със стреса. Само че не го направи. Вместо това отново се върна на мястото си, за да съзерцава гледката през прозореца.

Потърсих Мат. Никак не ми бе трудно да го намеря. Лежеше на леглото си, вперил поглед в тавана. Предположих, че от следващата седмица и аз ще започна да правя само това.

- Нафтата... - подех.

- О! - учуди се той. - И ти ли го научи?

Не бях сигурна дали да кажа „да“, или „не“, затова просто останах на място, като само свих рамене.

- Изненадан съм, че мама ти е казала - заговори Мат. - Впрочем тя трябваше да се досети, че ако вече не намерим никаква нафта, през есента ти, така или иначе, ще го разбереш.

- Вече няма да намерим никаква нафта? - повторих като папагал.

- Затова не трябваше да ти го казва. Как го научи?

- Как ще оцелеем без нафта през зимата? - попитах.

Мат се надигна и се обърна с лице към мен.

- Първо, може пък през есента да се възстановят запасите от нафта - започна брат ми. - Независимо колко ще струва, ще си платим и ще се снабдим с гориво. Второ, хората са оцелявали от милион години и без нафта. И щом те са могли, и ние ще можем. Имаме печка за дърва и ще я използваме.

- Само една печка за дърва има в къщата - уточних. - С нея може да се отоплява единствено слънчевата стая. Може би и кухнята.

- И така ще бъдем доста по-добре от хората, които въобще нямат печка за дърва - успокои ме той.

Стори ми се глупаво да допускам, че може да се отопляваме с електричество.

- А какво ще кажеш за природния газ? - запитах го. - На практика всеки в града се отоплява е природен газ. Доставя го газовата компания. Не може ли печката ни да премине на газ?

Мат поклати глава.

- Мама вече е разговаряла с някой от газовата компания. Въобще не гарантират за доставките на газ през следващата зима. Ние сме щастливи, че имаме печка за дърва.

- Ама това е смешно - ядосах се. - Сега е юни. Навън е двайсет и девет градуса. Как въобще е въз-можно да се знае какво ще стане през зимата? Може пък луната да започне да ни топли. Може и учените да измислят как да превръщат скалите в нафта. А може и да се преместим в Мексико.

Брат ми се усмихна.

- Може би. Но междувременно не казвай на Джони, става ли? Не съм сигурен как си го научила, но мама не иска никой от нас да се тревожи повече, отколкото е необходимо.

- С колко запаси разполагаме? - попитах, но Мат не ми отговори.

Вместо това отново се върна към основното си занимание - да зяпа в тавана.

Аз пък изтърчах до дрешника и преброих одеялата ни. После излязох навън и зачаках топлината на слънцето да спре треперенето ми.