Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Прииска му се да закрещи. Всяко негово решение се беше оказало погрешно и заради него животът на сестрите му беше в опасност.

Свлече се на колене, без да се притеснява, че снегът се просмуква през панталоните му, и помоли Бог да бъде милостив към сестрите му.

- Алекс?

Вдигна глава и видя Джули, застанала на прага.

- Какво? - озъби се той.

- Бри ми каза да те потърся. Притесняваше се за теб.

Той се изправи на крака. Чувстваше се като глупак.

- Кажи ѝ, че съм добре. Ще се кача след няколко минути. Трябва да довърша разчистването на тротоара.

- Няма нужда - настоя Джули. - Тук не е останал друг освен нас.

- Знам - отвърна Алекс. - Но папи би го очаквал от мен.

8 Слаб, слабохарактерен (исп.). - Б. пр.

понеделник, 5 декември

Алекс реши да почака Кевин петнайсет минути, след което да се прибере вътре. Ако апартаментът се отопляваше, щеше да остане пред входа само пет минути, но тъй като топлината беше само въображаема, момчето прецени да отдели петнайсет.

Щяха да са му необходими само пет. Кевин се появи в 7,03.

- Нали знаеш, че си луд? - попита Алекс. - Как въобще успя да се добереш до тук?

- Не беше толкова трудно - отвърна Кевин. - В моя квартал са поразчистили малко. - Огледа тротоара пред блока на Алекс. - Добра работа. На някое хлапе ли плати?

- Ще ми се. Наистина ли смяташ, че ще намерим нещо?

- Естествено, иначе нямаше да съм тук - каза Кевин. - Днес ще намерим доста добри неща. Край парка има много нови тела. Няколко самоубийци, предполагам, снежната буря им е дошла в повече. А хората мрат като мухи. Един от докторите в моя комплекс обясни, че е плъзнал някакъв гаден вирус.

- Чудесно - изпуфтя Алекс. - Само това ми липсваше.

Кевин се засмя.

- Радвай се, че не е чума. Харви каза, че пазарът за бижута се разраства. Трябва да започнем да събираме венчални халки, годежни пръстени, обици и всичко друго, което намерим. Явно хората са осъзнали, че мините за ценни метали няма да заработят скоро.

Алекс ненавиждаше идеята да краде венчални халки от мъртви тела, но трябваше да осигури храна за семейството си за още една седмица. Когато заминеше, щеше да остави бележка за Кевин. Самият той също щеше да замине скоро, може би в същия град.

Алекс закрачи по стъпките, които Кевин беше направил в снега на път за апартамента. Това бяха единствените следи. Ако в Горен Уест Сайд все пак бяха останали хора, те не бяха излизали от неделя.

Движението по затрупаните тротоари беше трудно и момчетата вървяха в мълчание. Градът щеше да е красив, ако снегът беше бял. Но всичко беше мъртвешки сиво. Където и да се озовеше Алекс, Ню Йорк нямаше да му липсва. Беше му мъчно, че ще остави Кевин и „Винсент де Пол“, и „Сейнт Маргарет“, и дори отец Малруни, но само толкова. Всяко място щеше да е по-добро от това.

Помисли си за Крие Флин в Южна Калифорния. Може би там беше топло, или поне по-топло. Ако все още имаше колежи, Крие несъмнено щеше да се запише. Преди година Алекс би побеснял при мисълта, че Крие отива в престижно учебно заведение, а самият той не знае дали ще го приемат в колеж. Сега вече нямаше значение.

- Мислиш ли си понякога за Крие Флин? - обърна се той към Кевин.

- Мхмхмхмхмх - отговори Кевин.

Беше покрил устата си с шал, който, в съчетание с виещия вятър, правеше думите му напълно неразбираеми.

Не че имаше значение. Крие си имаше свои грижи, Кевин също. Важното беше Алекс да успее да заведе сестрите си на безопасно място.

Погледна напред и му се стори, че вижда блясък на диамант малко по-нагоре по улицата. Затича се напред, внимавайки да не залитне по покрития с лед сняг. Ако печеливш фиш за лотарията на стойност десет хиляди долара стигаше за консерва ананас, кой можеше да знае какво щеше да получи за диамантен пръстен.

Алекс не беше сигурен кое привлече вниманието му първо - странният хрущящ шум или особения т звук, който издаде Кевин, или дори последвалата тишина. Но нещо го накара да спре и да се обърне.

Щеше му се да не го беше правил. Щеше му се да бе продължил да тича към диамантения пръстен, който би осигурил на семейството му консерва нарязани праскови. Щеше му се да беше продължил да върви, докато излезе от Ню Йорк и достигне до някое топло и безопасно място.

Вместо това той се обърна и видя Кевин да лежи на тротоара, върху врата му беше проснат покрит с лед клон, който го притискаше към земята.

Алекс се върна по стъпките си в снега. Кевин лежеше с лице надолу и първата мисъл на Алекс беше, че приятелят му ще се задуши в снега. Опита се да вдигне клона, но той беше прекалено голям и твърде тежък заради снега и леда. Алекс вдигна глава и видя прясно разкъсаната цепнатина на дървото, от което беше паднал клонът.