Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Чуй какво ще ти кажа. Връщай се в леглото и поспи още малко. А следобед и тримата заедно ще се помолим за прошка.

Бри се засмя.

- Джули ще е много доволна - каза тя. - Но ти благодаря за разбирането, Алекс.

- Опитвам се. Сега върви. На теб може да не ти е студено, но аз замръзвам.

Бри леко целуна брат си по бузата.

- Ще се видим по-късно - прошепна тя и се върна в стаята си.

Алекс продължи да се взира през прозореца. Сигурно имаше трийсет сантиметра натрупал сняг, със слой лед по средата. Разбираше защо Бри се чувства като в капан.

Облече се бързо, остави бележка на сестрите си, в която казваше, че отива да провери какво е положението навън, после слезе по дванайсетте етажа. Спускането беше по-лесно от качването, но Алекс достигна партера задъхан.

Вратата на входа се отваряше навътре, така че успя да я разтвори без проблем. Но снегът беше дори по-дълбок, отколкото бе предполагал.

Проклинаше се, докато вървеше към кабинета на папи, за да потърси лопата и каменна сол. Трябваше да хапне нещо, преди да тръгне. Щеше да му е достатъчно трудно да изрине снега пред входната врата, но както не беше ял от близо двайсет часа, задачата ставаше почти непосилна.

Но мисълта да изкачи отново дванайсетте етажа, за да напълни устата си със студен ориз и боб, беше още по-неприятна. Щеше да се справи. Нямаше избор.

Лопатата и торбата каменна сол бяха на обичайното си място. От всички задължения по поддръжката на сградата, папи най-малко харесваше разчистването на снега, затова Карлос и Алекс поемаха по-голямата част от работата. Предишната зима се беше натрупал много сняг, Алекс си спомняше няколко сутрини, в които папи го беше събудил преди изгрев-слънце, за да изринат снега, преди хората от блока да тръгнат на работа. Папи винаги му се караше, ако забележеше непочистен сняг на тротоара, независимо от това, че хората щяха да го стъпчат и изравнят до обед.

Опита се да вземе наведнъж лопатата и десеткилограмовата торба с каменна сол, но не успя. Затова остави торбата на стълбището и изнесе лопатата горе. Чуваше в съзнанието си как папи се надсмива над слабостта му и използва енергията, която му вдъхваха ядът и негодуванието, за да почисти площадката пред входната врата.

Работата беше зверска. Снегът беше тежък, а слоевете лед превръщаха всяко повдигане на лопатата в истинско мъчение. Докато трупаше снега върху куп разлагащи се тела, на два пъти забеляза, че хвърля и замръзнали в снега плъхове. След няколко минути осъзна, че трябва да спира и да си поема дъх след всяко движение с лопатата. Наистина беше blanducho 8, както винаги беше казвал папи.

След половин час беше почистил достатъчно пространство пред вратата, за да може да стои навън и да прецени колко работа му остава. Реши, че не е особено много. Просто трябваше да изрине снега от блока до улицата, после да изрине Западна Осемдесет и осма улица до „Уест Енд“, после „Уест Енд“ до „Кълъмбъс Съркъл“ и до Осмо авеню, а после надолу по Осмо до Четиресет и втора улица и „Порт Ауторити“. А сигурно нямаше да е дори толкова. Ако могъщите хора бяха проявили благоразумие да задържат край себе си работници, които да им вършат черната работа, надолу от „Кълъмбъс Съркъл“ сигурно щеше да е почистено. Трябваше да почисти само около два километра и половина. Нищо работа за майстор като него.

Но все още нямаше идея как да прекара Бри от Осемдесет и осма улица нататък. Съмняваше се тя да има силата да стигне пеша дори до „Бродуей“.

Алекс се захвана с почистване на пътя от блока до улицата, тъй като не знаеше какво друго да прави. Беше свикнал с тишината, но с изключение на плющящия наоколо вятър, всичко изглеждаше дори още по-тихо, отколкото беше само преди два дни. Момчето осъзна, че целият квартал е изоставен. Той, Бри и Джули бяха единствените хора, които още живееха на Западна Осемдесет и осма улица. Когато и те заминеха, нямаше да остане никой.

Спря се за момент и се подпря на лопатата. Не трябваше да изпраща Бри в манастира. Това беше първата му грешка. Ако не я беше отпратил, тя можеше да замине с чичо Джими и леля Лорейн и най-вероятно изобщо нямаше да развие астма. Ако знаеше, че Бри е на сигурно място, щеше да потърси къде да прати Джули. Може би нямаше да е някой от семейството, но през юни нещата не бяха изглеждали толкова отчайващо и все щеше да се намери някой сигурен човек, който да я приеме и да я закриля.

А ако не беше вързан за сестрите си, самият Алекс щеше да напусне Ню Йорк и да си опита късмета другаде. Може би щеше да успее да открие Карлос и да се запише в Морската пехота. Карлос сигурно беше някъде на топло, ядеше по три пъти на ден и спеше в истинско легло. Живот си живееше.