Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

6 май

Обичам да претърсвам чужди къщи. Няма майтап, обожавам да го правя.

Всеки от нас си избра квартал. Мат започна от къщата на госпожа Несбит и надолу по Хауъл Бридж Роуд. Джон пое с колелото си към Пайн Трий, а аз към Шърли Корт.

Лесно е да се определи дали една къща е празна. От комина не излиза ли пушек, значи, няма никой у дома. Въпреки това първо чуках на вратите, убедена, че зад тях няма никой. За разлика от Хауъл Бридж Роуд, Шърли Корт създаваше усещането, че кварталът е обитаван, макар да беше очевидно, че всъщност беше напълно изоставен.

Когато излязохме от нас след закуска, Мат, Джон и аз обсъдихме най-добрите начини за проникване в някогашните чужди домове. Много от тях, предполагахме, щяха да бъдат отключени, тъй като след първото изпразване, мародерите бяха нахлули в тях, бяха взели всичко, което им харесва, и едва ли си бяха направили труда да ги заключат отново. Разбрахме се, ако не открием в отключените къщи нещата, които ни трябват, да счупим някой прозорец и да влезем в заключените.

Подобни разговори трябваше да се провеждат навън и, където мама нямаше как да ни чуе.

Всеки от нас носеше чувал за отпадъци, което ми изглеждаше доста оптимистично. Но като се замислих, можеше да има наполовина пълни опаковки от перилен препарат, които си бяха доста обемни.

Обещахме на мама, че ще се върнем преди 16 часа, но не ѝ споделихме, че имаме намерение да се разделим. Не знаем от какво може да се разстрои. Вероятно според нея бихме били в безопасност, ако сме заедно, но ако погледнем реално на нещата, може да се натъкнем на човек с полуавтоматично оръжие, който ще ни затрие всичките — макар че според мен хората с полуавтоматични оръжия отдавна се изнесоха.

Трудно ми е да определя коя е любимата ми част от нахлуването в една къща. Харесва ми да усещам как адреналинът ми се вдига. Дали ще има някой в сградата? Ще ме хванат ли? Никога не съм крала от магазин, но сега разбирам защо някои деца са го правили. Когато се отегчат до смърт от всичко останало, това им се струва доста рисково.

Но колкото и вълнуващо да е, не може да се сравни с намирането на съкровища. Бутилки шампоан, като едната от тях е почти пълна. Частично използвани сапуни. Много опаковки перилен препарат — толкова много, че накрая го пресипах в една голяма туба, която побираше четири литра и половина. Ароматни кърпички за пране — лукс, който бях забравила, че някога е съществувал.

И паста за зъби! Половин тубичка тук, четвъртинка там. Две пълни шишенца вода за уста. В един килер за чаршафи, който пребърках, намерих шест чисто нови четки за зъби. Може да умираме от глад, но поне ще имаме здрави зъби.

Разбира се, първо проверих кухненските шкафове, но там открих само едно-единствено нещо: кутия оризов пилаф, който се беше скрил в ъгъла и никой преди мен не го беше видял.

През повечето време се намирах на горните етажи и претърсвах спалните и баните. Чак на четвъртата къща се сетих да търся козметични чанти, но когато си ги поставих за цел, открих доста други неща покрай тях. Малки опаковки шампоан и паста за зъби, които бяха позволени да се носят при пътуване. Хотелски сапунчета, които бяха почти непокътнати. Пакети с хартиени кърпички.

Щях да си умра от удоволствие, ако откриех пакет тоалетна хартия, но не извадих подобен късмет. Въпреки това, всяка къща, в която влязох, имаше в банята си частично използвано руло, което прибирах. Извадих всички кърпички от кутиите им и ги напъхах в една от козметичните чанти.

В една от къщите имаше цял рафт с романи в жанра мистерия. В друга имаше книжка с нерешени кръстословици.

В един килер за чаршафи най-отзад бяха скрити дванайсет батерии. В аптечката стоеше и ме чакаше шишенце аспирин. Имаше и две опаковки пяна за бръснене, която взех за Мат.

Толкова много неща. Изумително е колко много неща имаха някога хората.

След като си плячкосал аптечката на непознати, не изпитваш голяма вина, когато пребъркваш скриновете им. От там взех само чорапи. Можех да взема и бельо, но самата идея да нося чуждо ме отвращаваше. Чорапите бяха нещо съвсем различно. Мат и Джон щяха да се нуждаят от тях доста.

Обитателите на Шърли Корт не ми приличаха на хора, които често отиват на поход. Не намерих никакви въдици, макари или ботуши. Само няколко ски маски, които взех за братята ми, ако им се наложеше да спят на открито.

Във всяка къща, в която влязох, имаше кофа, така че взеx две — по една на всяка дръжка на колелото ми.