Филип Рив - Смъртоносни машини

— Съжалявам, Томас. Някогашните хора може да са живели в статични селища, но електронните им машини са много по-сложни от всичко, което лондонските инженери са способни да създадат. Дори все още да има някаква информация на този диск, няма как да я прочетем. Но не е лоша находка. Запази го за всеки случай.

Валънтайн се извърна, а Том прибра сидито обратно в кутийката му и го пъхна в джоба си. Вероятно Катрин усети разочарованието му, защото го докосна по ръката и му каза:

— Прекрасен е, Том. Всичко, което е оцеляло хиляди години, е такова, независимо дали би влязло в употреба на ужасната Гилдия на инженерите, или не. Самата аз имам огърлица, направена от стари компютърни дискове… — Тя му се усмихна. Беше прекрасна като едно от момичетата от мечтите му, но много по-мила и по-забавна. Том осъзна, че отсега нататък героините, които щеше да си представя, че спасява, всичките щяха да бъдат Катрин Валънтайн.

Нямаше нищо друго интересно в контейнера. Солекоп се оказа доста практичен град — беше прекалено зает да дъвче старото морско корито, за да се занимава с миналото. Вместо да се върнат в склада обаче, Валънтайн ги поведе нагоре по едно стълбище и по едно тясно метално мостче до пункт „Новопристигнали“, където бившите обитатели на Солекоп се редяха на опашки, за да бъдат записани от дежурния чиновник и отведени до новите си домове в хостелите и приютите на Лондон.

— Дори когато не съм на служба — обясни той, — винаги си намирам оправдание да сляза да нагледам боклучарите, когато хванем улов, преди да успеят да продадат плячката си на антикварните магазини на петия етаж и след това да се пръснат отново в Безлюдните територии.

Винаги имаше боклучари на борда на всеки улов — скиталци без собствени градове, които обхождаха пеша Ловния район и събираха парчета Стара технология. Солекоп не беше изключение. В края на дългата опашка от унили жители имаше групичка, която изглеждаше по-дрипаво и от останалите. Бяха облечени в дълги парцаливи палта, които стигаха до глезените им, а от мръсните им вратове висяха предпазни очила и защитни дихателни маски.

Като повечето лондончани, Том също беше ужасѐн от факта, че съществуват хора, които продължаваха да живеят на голата земя. Той остана при Катрин и Куче, докато Валънтайн отиде да говори с боклучарите. Всички го заобиколиха, с изключение на един — висок, слаб, с черно палто. Прилича на момиче, помисли си Том, макар че не можеше да е сигурен, защото носеше черен шал върху лицето си като тюрбан на пустинен номад. Застана близо до нея, без да отделя поглед от Валънтайн, който се представи на останалите и попита:

— Така… някой от вас намери ли нещо, което Гилдията на историците би пожелала да купи?

Някои от мъжете кимнаха, други поклатиха глави, а трети се заровиха в издутите си вързопи. Момичето с черния шал плъзна ръка в палтото си и отговори:

— Аз имам нещо за теб, Валънтайн.

Думите ѝ бяха изречени толкова тихо, че само Том и Катрин я чуха. Докато се обръщаха към нея, тя неочаквано се спусна напред, извадила нож с дълго и тясно острие.

Нямаше време за мислене: Катрин изпищя, Куче изръмжа, а момичето се поколеба за миг и Том видя своя шанс. Хвърли се напред и сграбчи ръката ѝ с ножа, която се беше насочила към сърцето на Валънтайн. Тя изсъска, сгърчи се, за да се освободи, и острието ѝ падна на палубата. Побягна по металния мост.

— Спрете я! — провикна се главният историк и хукна след нея, но другите скитници бяха видели ножа и се бяха завайкали наоколо изплашени, като по този начин му запречваха пътя.

Неколцина от боклучарите извадиха огнестрелни оръжия. Един облечен в броня полицай тежко си запроправя път през тълпата като някакъв огромен син бръмбар и се развика:

— Не са позволени оръжия в Лондон!

Том погледна над главите на боклучарите и зърна тъмен силует на фона на горещите пещи. Момичето беше в края на металния мост и пъргаво се закатери по стълбата до горното ниво. Той побягна след нея и посегна да я сграбчи за глезена, когато стигна догоре, но се размина с няколко сантиметра. В същия момент една стрела изсвистя покрай него и наоколо се посипаха искри, когато се вряза в стъпалата. Том погледна назад. Още двама полицаи си проправяха път през тълпата с арбалети в ръце. Зад тях се намираха Катрин и баща ѝ, които го наблюдаваха.

— Не стреляйте! — провикна се Том. — Мога да я заловя!

Той скочи върху стълбата и бързо се закатери нагоре. Беше решен на всяка цена да хване момичето. Сърцето му биеше развълнувано. След като толкова много скучни, години беше мечтал за приключения, неочаквано участваше в такова! Успя да спаси живота на господин Валънтайн! Беше герой!