Филип Рив - Смъртоносни машини

Нападателката се беше насочила към лабиринта от високи метални мостове и алеи, които водеха към пещите. Изпълнен с надежда, че Катрин все още го вижда, Том се затича след бегълката. Мостът се разклоняваше и стесняваше — парапетите бяха само на метър разстояние. Станциите за асимилиране под него продължаваха работата си; никой там долу не беше забелязал драмата, която се разиграваше над главите им. Том се гмурна в дълбоки сенки и топли, ослепителни облаци от пара. Момичето постоянно беше с няколко крачки пред него. Шалът ѝ се закачи в една ниска тръба и се скъса. Дългата ѝ коса изглеждаше червеникава на слабото сияние от пещите, но Том все още не можеше да види лицето ѝ. Зачуди се дали е хубава — красива убийца от Лигата на антимобилистите.

Наведе се в последния момент под висящия шал и продължи да бяга. Ставаше му все по-трудно да диша, затова си разхлаби яката. Пробяга надолу по спираловидните метални стъпала, чак до нивото на станциите за асимилиране, където сенките на конвейерите и огромните сферични резервоари се сменяха шеметно край него. Една групичка с осъдени работници вдигнаха изненадани погледи, когато момичето прелетя покрай тях.

— Спрете я! — изкрещя Том.

Не го сториха, а само го изгледаха зяпнали, когато мина покрай тях. След малко се обърна назад и видя, че един от чираците инженери, който ги ръководеше, беше зарязал работата си и се беше присъединил към преследването. Веднага съжали, че се е провикнал. Нямаше намерение да сподели победата си с някакъв глупав инженер! Том се хвърли напред още по-бързо, за да бъде сигурно, че той ще хване момичето.

Пред тях имаше кръгла дупка в палубата, оградена от ръждясали парапети — шахта за отпадъци, обгорена и почерняла от изхвърляната в нея шлака от пещите. Нападателката забави ход за момент и се зачуди по кой път да тръгне. Това ѝ забавяне позволи на Том да скъси дистанцията помежду им. Протегнатите му пръсти сграбчиха раницата ѝ. Ремъкът ѝ се скъса и това я принуди да спре. Тя се завъртя към него, а лицето ѝ беше осветено от червеното сияние от топилките.

Момичето беше горе-долу на неговите години, но беше много грозно. Един ужасен белег прорязваше плътта от челото до челюстта ѝ и я караше да изглежда като портрет, който някой беше зачеркнал злобно. Устата ѝ беше изкривена на една страна в постоянна отвратителна усмивка, носът ѝ приличаше на смачкано пънче, а единственото ѝ око, което го гледаше от цялата тази гротеска, беше сиво и студено като зимно море.

— Защо не ме остави да го убия? — изсъска тя.

Том беше толкова шокиран, че не можеше да помръдне или проговори, просто стоеше и я гледаше как се наведе, за да вземе падналата си раница и се обърна да побегне отново. Зад него звучаха полицейски свирки и летяха стрели от арбалетите над металната палуба и под висящите тръби. Нападателката хвърли раницата, претърколи се на една страна и изруга. Том нямаше идея, че момичетата знаят подобни думи.

— Не стреляйте! — провикна се той и замаха към полицаите. Те се тътреха по спираловидното стълбище под резервоарите и стреляха с арбалетите си, като че ли не им пукаше, че Том стои на пътя им. — Не стреляйте!

Момичето закуцука и той видя, че една стрела е пронизала крака ѝ над коляното. Тя я стисна и между пръстите ѝ потече кръв. Дишаше на пресекулки, когато се подпря на парапета и се набра с усилие на него. Шахтата за отпадъци зееше като отворена паст зад нея.

— НЕ! — провикна се Том, когато осъзна какво смята да прави. Вече не се чувстваше като герой — изпита съжаление към това бедно и грозно създание и вина, че той беше онзи, който я приклещи в този капан. Протегна ръка към нея. Не искаше да скача. — Не можех да ти позволя да нараниш господин Валънтайн! — изрече той, като крещеше, за да може да го чуе над врявата в Търбуха. — Той е добър човек, мил, смел, чудесен…

Момичето се наведе напред, като навря отвратителното си безносо лице в него.

— Погледни ме! — Гласът ѝ беше изкривен от кривата ѝ уста. — Виж какво ми стори твоят смел и мил Валънтайн!

— Какво имаш предвид?

— Попитай го! — изкрещя тя. — Попитай го какво е сторил на Хестър Шоу!

Полицаите ги приближаваха. Том усещаше стъпките им по палубата. Момичето погледна покрай него, след което прекрачи парапета с ранения си крак и изрева от болка.

— Не! — примоли ѝ се той, но беше прекалено късно.

Дрипавото ѝ палто изплющя и се разпери и в следващия момент вече я нямаше. Наведе се напред и погледна в мрачната шахта. Заля го студен полъх, примесен с миризмата на кал и стъпкана растителност — миризмата на пръстта под града.