Скотт Вестерфельд: Грозните

Толи си спомни драсканиците на Шай в бележката с указания как да стигне Мъглата, недодялани, но четливи.

Написването на писмото не отне много време. Прочувствените думи предизвикаха само кикот у Шай, но тя написа точно всичко, както й беше продиктувано. Имаше нещо искрено и добросъвестно в начина, по който движеше острието на писалката по листа, сякаш е дете, което се учи да чете.

Давид още не се беше прибрал, когато завършиха писмото. Беше отлетял с един от сърфовете по посока на руините. Докато събираше вещите си, Толи все поглеждаше към прозореца с надеждата, че ще го види да се връща.

Но Мади може би имаше право. Ако Толи се срещнеше с него отново, това можеше да я разколебае и тя да се откаже. А и Давид сигурно щеше да я спре.

Или още по-лошо — нямаше да й попречи да замине.

Независимо какво би казал сега обаче, той винаги щеше да помни нейното престъпление, заплатено с цената на човешки живот. Имаше само един начин да спечели опрощението му. Ако дойдеше да я спаси, това щеше да е потвърждение, че й е простил.

— Добре, хайде да мърдаме — каза Шай, когато всичко беше готово.

— Шай, аз не заминавам завинаги. Затова бих предпочела ти…

— Хайде, стига! И без друго вече ми писна от това място.

Толи прехапа устни. Какъв беше смисълът да се предаде, щом Шай идваше с нея? Е, разбира се, винаги можеха да я отвлекат отново. Докажеше ли се веднъж, че лекарството действа, можеха да го дадат на когото и да е. На всеки.

— Единствената причина да вися в тая дупка досега беше да те убедя да се върнеш — каза Шай и сниши глас. — Вината ти още да не си красива е моя. Обърках всичко с бягството си. Затова ти го дължа.

— О, Шай! — Толи усети, че й се завива свят и затвори очи.

— Мади постоянно повтаря, че мога да си тръгна когато поискам. Нали не искаш да се връщам там сама?

Толи се опита да си представи как Шай стига сама пеша до реката.

— Не, май не искам. — Тя погледна приятелката си в очите и видя в тях да свети някакво пламъче, сякаш наистина се беше запалила от идеята да тръгне на това пътешествие заедно с Толи.

— Моля те! Направо ще сме сензацията в „Града на новите красиви“!

Толи разпери безпомощно ръце.

— Добре тогава. И без това не мога да те спра.

Летяха заедно върху един сърф. Крой дойде с тях, за да го върне обратно, когато стигнат покрайнините на града.

Той не обели нито дума през целия път. Всички от новите мъгляни бяха чули пререканието на балкона и вече знаеха със сигурност какво е направила Толи. Крой очевидно го приемаше най-тежко. Той я подозираше в началото, а тя го беше лъгала право в лицето. Сега вероятно съжаляваше, че не е успял да я спре, преди да ги предаде.

Когато стигнаха зеления пояс обаче, той се насили да я погледне.

— Какво ти направиха в края на краищата? С какво те принудиха да постъпиш така?

— Казаха, че не мога да бъда преобразена, докато не върна Шай.

Той отклони очи към светлините на „Града на новите красиви“, ярки в кристалния въздух на ноемврийската нощ.

— Е, сега най-накрая желанието ти ще се изпълни.

— Предполагам.

— Толи ще става красива! — възкликна Шай.

Крой не й обърна внимание и пак погледна Толи.

— Все пак ти благодаря, че ме спаси. Голям номер им спретнахте тогава. Дано… — Той вдигна рамене и тръсна глава. — Е, доскоро.

— Надявам се.

Крой сложи сърфовете един върху друг и полетя обратно нагоре по течението на реката.

— Чака ни голям купон! — каза Шай. — Търпение нямам да се запознаеш с новите ми приятели. И най-накрая ще ме представиш на Перис.

— Разбира се.

Упътиха се към „Града на грозните“, докато не стигнаха Парка на Клеопатра. Земята под краката им беше твърда, скована от късния есенен мраз и те се притискаха плътно една в друга, търсейки спасение от студа. Толи носеше ръчно плетения си пуловер от Мъглата. Искаше Мади да го задържи за себе си, но тя предпочете якето от микрофибър. Направените в града дрехи бяха твърде ценни, за да се пропиляват от някой, който се връща в цивилизацията.

— Аз вече съм известна — бърбореше Шай през това време. — Криминалното ми минало е златен пропуск за най-добрите партита. Нали разбираш, никой не иска да слуша какви уроци си посещавал в училището за грозни. — И тя се изкиска.

— Значи и аз ще бъда хит тогава.

— Ами. Да не мислиш, че някой ще ти повярва, когато им кажеш как си ме отвлякла право от централата на „Извънредни ситуации“? Или пък как съм те убеждавала да зарежеш тая банда откачалки. Затова трябва да спестим някои истини, Кьорчо. Иначе никой няма да ни хване вяра.