Скотт Вестерфельд - Грозните

— Може би е редно аз да отида до руините. Ще тръгна от тук още тази вечер.

— Не върши глупости — каза Крой. — Извънредните още дебнат наоколо.

— Но ако имат нужда от нещо…

— Мади каза да ти предам да не го правиш.

Астрикс и Райд пристигнаха половин час по-късно, влязоха в пещерата много по-внимателно от Крой, нетърпеливи на свой ред да разкажат как са се измъкнали от извънредните. Бягството им било трудно и рисковано, но въпреки това успели да заблудят преследвачите, които били стъписани от всичко, случило се тази нощ.

— Дори не успяха да ни доближат — каза Астрикс.

Райд тръсна глава.

— Бяха плъзнали навсякъде.

— Май излиза, че сме спечелили битката — заключи Крой. — Успяхме да ги бием на тяхна територия. Направихме ги на глупаци.

— Сигурно вече не е необходимо да се крием в тоя пущинак — каза Райд. — Все едно сме още грозни и правим някой номер. Но ще разкрием истината пред целия град.

— А ако ни хванат, Толи ще дойде и ще ни освободи! — викна Крой.

Толи се опита да се усмихне в отговор на въодушевените им викове, но знаеше, че няма да намери покой, докато отново не види Давид. Не би могла да чака до следващата нощ. Чувстваше се като изгнаница, отделена от единствения човек, който имаше значение в живота й.

Шай най-после заспа, свита в тясна пукнатина, след като дълго се беше оплаквала, от влагата, която разваляла прическата й и настояваше да я върнат обратно у дома. Толи отиде на мястото, където спеше приятелката й и се сгуши до нея, опитвайки се да забрави за щетите, причинени на мозъка й от операцията. Добре поне, че новото тяло на Шай не беше така болезнено слабо; сега го чувстваше меко и топло в студената влага на пещерата. Притисната до Шай, Толи най-накрая спря да трепери.

Но мина много време, преди да успее да заспи.

Разбуди я ароматът на ПадТай.

Крой беше открил в раницата й пакетите с дехидратирана храна и пречиствателя и сега приготвяше закуска с вода от водопада, опитвайки се очевидно да умилостиви Шай.

— Мога да преживея едно малко бягство, но се чудя как ще ме мъкнете от тук нататък със себе си, момчета. До гуша ми дойде от цялата тая революция. Освен това ме гони ужасен махмурлук и имам спешна нужда да си измия косата.

— Имаш цял водопад на разположение — каза Крой.

— Но той е страшно студен! И ми писна от тия игрички на първобитни хора.

Толи изпълзя от скалната пукнатина с вдървени крайници и отпечатъци на камъните по тялото си. През водната завеса на водопада видя да се здрачава. Запита се дали някога пак ще успее да заспи нощем.

Шай беше приклекнала на един камък, ровеше из порцията си ПадТай и мрънкаше, че не е достатъчно пикантно. Кална, облечена в изпоцапан вечерен тоалет и прилепнала по лицето коса, тя продължаваше да е ослепителна. Райд и Астрикс я наблюдаваха мълчаливо, обхванати от нещо като благоговение пред външния й вид. Двамата бяха стари нейни приятели, избягали в Мъглата още по времето, когато тя се е изплашила първия път, затова сигурно от месеци не бяха виждали красиво лице. По всичко личеше, че никой няма нищо против мрънкането й.

Още едно предимство на това, да си красив е, че хората приемат досадните ти навици.

— Добро утро — каза Крой. — ПадТай, или ВегиОриз?

— Което става по-бързо — протегна се Толи. Нямаше търпение да тръгне към руините.

Когато падна мрак, Толи и Крой се измъкнаха иззад водопада. По небето нямаше и следа от извънредните. Толи се съмняваше, че някой би дошъл да ги търси толкова далече. Четиридесет минути от града бързо каране със сърф беше голямо разстояние.

Дадоха знак на останалите, че пътят е чист и всички поеха нагоре по течението на реката към мястото, където един от завоите й се приближаваше най-много до руините. По време на дългото пътуване пеша четиримата грозни си помагаха, споделяйки тежестта на сърфовете и провизиите. Шай беше престанала да мрънка и мълчеше, намусена и махмурлия. Ходенето пеша очевидно не я затрудняваше. За последните две седмици не беше изгубила закалката от тежката физическа работа в Мъглата, а и благодарение на операцията имаше оформени нови красиви мускули. Въпреки това пак настоя да я върнат у дома, сякаш мисълта да се върне сама изобщо не й минаваше през ума.

Толи се запита какво ли наистина щяха да правят с нея. Даваше си сметка, че този въпрос няма прост отговор. Мади и Аз двайсет години безполезно бяха търсили лек. Но въпреки това не можеха да оставят Шай в такова състояние.