Скотт Вестерфельд: Грозните

Независимо че щом се излекува, омразата й към Толи щеше да се върне с нова сила.

Кое беше по лошото: приятел с мозъчна аномалия, или такъв, който те ненавижда до смърт?

Стигнаха покрайнините на руините след полунощ и приземиха сърфовете при изоставената сграда, където Толи и Давид бяха пренощували.

Давид чакаше отвън.

Изглеждаше изтощен, а тъмните кръгове под очите му личаха дори на лунна светлина. Но въпреки това той взе в обятията си Толи щом тя слезе от сърфа, притисна я силно към себе си и тя облекчена отвърна на прегръдката му.

— Добре ли си? — прошепна тя и в същия момент се почувства ужасно глупаво. Какво би могъл да й отговори? — О, Давид, разбира се, че не си добре. Съжалявам, аз…

— Знам. — Той се отдръпна и й се усмихна.

Толи въздъхна с облекчение и стисна ръцете на Давид, сякаш да се увери, че наистина стои пред нея.

— Толкова ми липсваше — каза тя.

— И ти на мен. — Той я целуна.

— Вие двамата сте толкова сладки — намеси се Шай, разресвайки косата си с пръсти след ветровитото пътуване.

— Здрасти, Шай — уморено й се усмихна Давид. — Вие двете ми се виждате гладни.

— Само ако имаш нормална храна — отговори Шай.

— Боя се, че нямам. Само три вида инстантно къри.

Шай демонстративно изпъшка и се промъкна край него в порутената сграда. Той я проследи с поглед, но в очите му нямаше и следа от обожанието на Райд и Астрикс. Сякаш не забелязваше красотата й.

После се обърна.

— Най-после да извадим късмет.

Толи се взря в умореното му лице с издължени черти.

— Наистина ли?

— Таблетът, който носеше д-р Кейбъл, още работи. Мама извади предавателя, така че не могат да ни проследят по него, и сега проучва базата данни на Кейбъл.

— Какво търси?

— Бележките й по превръщането на красивите в агенти на „Извънредни ситуации“. И то не само физически — той я придърпа по-силно към себе си, — но също така и как премахват мозъчната аномалия. Всичко, до което родителите ми не са могли да се доберат, докато са били лекари!

Толи преглътна.

— Шай…

Той кимна.

— Според мама тя може да бъде излекувана.

Останаха в покрайнините на „Ръждивите руини“.

От време на време над разрушения град преминаваха автолети, изписвайки бавно кръгове в небето. Но мъгляните бяха гърмяни зайци и имаха опит в камуфлажните техники, прикривайки се от сателити и летателни апарати. Те пръснаха примамки из руините — пластмасови прозрачни пръчки, светещи благодарение на химическата реакция на веществата в тях, които излъчваха топлина като човешко тяло — и покриха прозорците на убежището си с черно фолио. Помагаше им и размерът на руините — да откриеш някого на място, което някога е било милионен град, не беше никак лека работа.

Всяка нощ Толи наблюдаваше как расте броят на последователите на Новата Мъгла. Много от грозните бяха видели огнения надпис в нощта на тяхното бягство, или пък бяха чули за него, затова среднощните поклонници в руините се увеличаваха с всяка изминала нощ, докато накрая просветването на фойерверки по високите сгради на развалините не продължаваше от мрак чак до зори. Толи, Крой, Райд и Астрикс се свързваха с грозните от града, пускаха нови слухове, учеха ги на непознати номера и им даваха да надзърнат в старите списания, които Шефа беше спасил от Мъглата. Ако някой от тях се съмняваше в съществуването на „Извънредни ситуации“, Толи им показваше пластмасовите белезници на китките си и ги караше да се опитат да ги срежат.

Но един слух се разпространяваше най-бързо от уста на уста. Мади реши, че мозъчната аномалия не може да бъде пазена вечно в тайна; всеки грозен имаше правото да знае какви са действителните последици от операцията. Толи и останалите мъгляни пуснаха мълвата сред приятелите си от града: не само лицето ти се променя под ножа, твоята личност, истинското ти „аз“ е цената на това да си красив.

Разбира се, не всички грозни хващаха вяра на такава жестока приказка, но някои я приеха съвсем насериозно. Други се промъкваха нощем в „Града на новите красиви“, за да се срещнат лице в лице със старите си приятели и сами да решат.

Извънредните продължаваха да се опитват да влязат в следите им и често залагаха капани на новите мъгляни, но винаги се намираше някой, който да ги предупреди, и нито един автолет не успя да стигне сърфиращите из порутените улици и отломките на града бунтовници. Новите мъгляни изучиха всяко кътче и всяка пукнатина в руините, опознаха ги като свой роден град и можеха да изчезнат от поглед само за секунда.