Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Следващият в редицата е едно десетгодишно момче. То носи костюм в синия цвят на флота и вратовръзка на райета. Не казва нито дума, а просто отдава чест на Партридж.

— По-полека — казва Партридж. — Свободно.

Момчето стои като замръзнало на мястото си. Къде ли са родителите му?

— Можеш да се отпуснеш — казва Партридж.

Един от операторите улавя момента и се приближава, за да снима хлапето в близък план. Сега на Партридж не му остава друго, освен да приеме отдаването на чест. Става ясно обаче, че момчето очаква той също да му отдаде чест в отговор. Партридж няма да го направи: не иска да го смятат за военен лидер, не иска да има нещо общо със световната война и унищожението. Протяга ръка и разрошва косата на хлапето.

— Хайде, върви — меко казва той. — Още малко и ще настъпи времето за служба, нали?

Момчето вдига ръка и докосва главата си там, където Партридж я е докоснал.

Операторът дава близък план на Партридж. Той гледа право напред, отказвайки да погледне директно в камерата.

Истината — казва си той. — Време е за истината.

Накрая опашката започва да намалява и Партридж е ескортиран до предната редица на залата. Айралийн е там. Тя му действа шокиращо: изправената й стойка, млечнобялата кожа на фона на черната й, траурна рокля — изглежда, че тя има неограничено количество от тях — и съвършените й черти, контрастиращи с меката тъга на изражението й. Той специално поиска тя да не идва и въпреки това тя беше тук. Айралийн беше възпитана да бъде съвършената съпруга, която прави онова, което й е казано. Беше инструктирана за ролята си толкова старателно, че изглеждаше винаги подготвена, но зад тази фасада мотивите й оставаха скрити. Партридж рядко разбира какво наистина иска тя. Дали са поискали от нея да си тръгне, а тя учтиво е отказала? Това беше напълно възможно. Айралийн може тихомълком да убеди хората да направят или да не направят почти всяко нещо с такъв успех, че накрая те си тръгват, вярвайки, че току-що са я убедили как да постъпи, а не обратното.

Майка й седи до нея — Мими почти не е на себе си. Очите й, ококорени от страх, се стрелкат из стаята, сякаш се е загубила. Мястото до Айралийн е празно — запазено, разбира се, за Партридж.

Той сяда и се навежда към нея, прошепвайки:

— Казах им да те пуснат да си отидеш у дома. Вече присъства на твърде много от тези церемонии. Съвсем сериозно… Ако искаш, можеш да си вървиш.

Тя докосва коляното му.

— И двамата имате нужда от мен тук — казва тя, имайки предвид Партридж и майка си.

— Всъщност аз съм добре — той се оглежда наоколо за друго място наблизо, но всички са заети.

— Баща ти би искал да е така — усмихва се тъжно тя.

Точно това е объркващата част. Айралийн знае, че той е убил баща си. Тя е тази, която му донесе отровното хапче. Така че защо си мисли, че баща му би се развълнувал от това, че синът му прави неща, които той, бащата, би искал синът му да направи?

— Ще ми се и Гласингс да беше поканен — казва той.

Името я стряска.

— Чух, че вече не идва за часовете — прошепва тя. — Кабинетът му също е опразнен.

— Откъде знаеш това? Кой ти каза?

— Имам някои приятели, Партридж. Баща ти се погрижи в академията да има няколко момичета, които да ме познават достатъчно добре. Трябва да имам някого, към когото да се обърна, когато имам нужда от шаферки.

— Шаферки? Айралийн, знаеш, че…

— Не съм казала, че ще се женя за теб, нали? — тя докосва косата си, за да се увери, че е идеално права.

Той разкопчава сакото си.

— Съжалявам, не исках да…

— Гласингс ще се появи, когато се нуждаеш от него. Независимо от това, къде е избягал сега.

— Надявам се — казва Партридж.

Но това, че Гласингс е изчезнал, го кара да се чувства неспокоен. Човек няма къде да избяга вътре в Купола. Съвсем никъде.

Някой от задния ред се протяга и стиска рамото му. Партридж се обръща и вижда един от отдавнашните приятели на баща си, с когото заедно са създали Купола — Уолтън Егерт. Бащата на Партридж и останалите създатели го наричаха Герти.

— Дръж се, Партридж — казва той. — Чуваш ли ме? Дръж се, синко!

Партридж поглежда през рамо и отвръща:

— Благодаря ти, Герти. Много ти благодаря.

Ако баща му беше жив, никога нямаше да му позволи да нарича Уолтън Егерт с прякора му. Това е политическа игра. По този начин Партридж му казва: Сега аз съм по-старши от теб. Така че не се дръж покровителствено с мен.

Герти схваща намека.

— Разбира се — отвръща той. — Можеш да разчиташ на мен.