Джулианна Бэгготт - Изпепелени

— Не мога да понеса това! Не мога да го понеса!

Айралийн бърза след нея.

И други се изправят, опитват се да си тръгнат и дърпат хората около себе си да ги последват.

Партридж изгубва Форстийд от поглед под светлината на прожекторите в задната част на залата, но сега чува гласа му:

— Спри микрофона! Спри го!

Вече се надигат много гласове, но Партридж продължава:

— Дължим го на оцелелите там, отвън — онези, които наричаме несретници. Дължим го и на самите себе си. Можем да се справим по-добре. Можем да се отправим към един Нов рай с всичките си загуби. Можем вече да почувстваме, че сме техни длъжници. Най-сетне можем да изпитаме чувство за вина. Ако го направим, тогава може би — само може би — можем да получим прошка. Искам всеки от вас да знае…

Микрофонът прекъсва. Прожекторите угасват. Сега Партридж може да види по-голяма част от публиката. Онези, които все още седят на местата си, са зашеметени. Лицата им са увиснали от изненада, очите им са разширени от страх. Момчето, което му беше отдало чест преди малко, седи до майка си, която е закрила ушите си с ръце.

Тихо е. Операторите се отдалечават от камерите, които вече не работят.

— Искам всеки от вас да знае — продължава Партридж, — че ще построя мост между чистите и несретниците — от вътрешността на Купола към външния свят. Ще поправя нещата така, че когато се отправим към Новия рай, да не бъдем… — Форстийд се втурва към него. Вика охраната, но няма власт над тях. Те изпълняват единствено нарежданията на Партридж. — Да не бъдем тирани и потисници. Трябва да кажем истината така, че да можем да простим на себе си и един на друг, и да се надяваме, че ще ни бъде простено от онези, които оставихме там, навън — от онези, които оставихме да умират.

В този момент Форстийд застава до него, останал без дъх от тичане. Той сграбчва ръката на Партридж и леко го блъсва назад.

— Всичко е наред — спокойно му казва Партридж. — Вече приключих.

Той слиза от сцената, разхлабва вратовръзката си и тръгва по средната пътека. Охранителите се затичват да го настигнат и застават от двете му страни. Той минава през преддверието и блъсва двойната врата, за да я отвори.

Но не се озовава отвън. Никога не е отвън.

За момент не е сигурен накъде отива, но всъщност го знае. Иска да разбере дали Лайда е видяла предаването. Иска да види единствения човек, който ще го разбере, който знае, че е сторил онова, което е правилно.

Каквото и бъдеще да го очаква, той ще го изгради около нея. Това е следващата истина, която трябва да стигне до хората. Ще принуди Хопс да го стори. Истините трябва да бъдат изричани една по една, докато остане последната — тази, че е убил баща си. Нея ще запази.

Работникът по ремонта е жилав и висок и има дълги крайници. Лайда си го представя извън Купола като ловец или боклукчия. Всъщност той може би ще се справи добре там, отвън. Когато обаче взема счупеното кълбо — коледния й подарък от Партридж, тя забелязва колко нежни и бледи са ръцете му. Той държи кълбото толкова деликатно, че тя разбира, че е уплашен. Дали от нея? Беше се появил толкова бързо, че вероятно молбата й беше минала по някакъв специален канал. Дали той знае, че тя и Партридж са… Какви? Че тя му е любовница ли? Каква всъщност е?

Тя знае с какви думи наричат хората бременните, неомъжени момичета като нея — пропаднала, обезчестена, жалка… По общо мнение тези влюбени момичета са залавяни. Лайда е чувала само слухове. Някои момичета изчезнаха от академията и носеха лъскави перуки, когато се върнаха, тъй като главите им бяха обръснати — изглеждаха бледи и уплашени като смалени порцеланови подобия на предишните им личности.

Държаха ги заключени в рехабилитационния 5 5 Рехабилитация — комплекс от методи за лечение, с които се възстановява нормалното състояние на организма след заболяване. център. Лайда добре си го спомняше — самотната й килия с фалшиво осветление, редиците с хапчета, специалистите с папки, включително и собствената й майка, която работеше там и почти не я поглеждаше, защото изгаряше от срам. Какво ли мисли майка й за нея сега? Не беше дошла да я посети, въпреки че сигурно знае, че Лайда е тук: в този апартамент, който Партридж й беше намерил — Партридж с неговото новооткрито могъщество.

Сега, докато гледа треперещите ръце на ремонтния работник, Лайда осъзнава, че и тя също притежава странна сила, която не разбира. Може би смятат момичетата, които са пропаднали като нея, за луди и отделени от обществото по начин, който не може да бъде поправен, и затова правилата вече не са приложими за тях. Има ли някаква свобода в това, че е пропаднала, макар да е заключена тук, далеч от очите на останалите или просто връзката й с Партридж й дава тази сила? Не може да прочете какво се крие зад нервността на работника по ремонтите.