Мари Лу - Легендата

Хапнах малко свинско, за да не ми се налага да отговарям. За моя радост бяхме достатъчно далеч един от друг. Томас положи огромни усилия да ме убеди да му „простя“, да му позволя да ме изведе на вечеря. Не съм сигурна защо го направи. За да ме предразположи? За да ме накара случайно да се изпусна пред него? За да види дали ще откажа и след това да информира командир Джеймсън? Не са нужни много доказателства, за да започнеш разследване срещу някого. Може би цялата тази вечер бе просто примамка.

Но от друга страна, може би, той наистина искаше да се помири с мен.

Не бях сигурна. Затова внимавах.

Томас ме наблюдаваше.

— Какво му каза?

В гласа му се долавяше ревност. Думите ми прозвучаха студено и безпристрастно:

— Не си прави труда, Томас. — Протегнах се, за да докосна ръката му и да го разконцентрирам. — Ако някой убие човек, когото обичаш, няма ли упорито да се опитваш да разбереш защо го е направил? Помислих си, че той ще говори с мен, ако пазачите не са наблизо. Но вдигам ръце от него. Ще се чувствам по-щастлива, когато е мъртъв.

Томас леко се отпусна, но продължи да изучава лицето ми.

— Може би трябва да спреш да се виждаш с него — предложи той след още едно дълго мълчание. — Това, изглежда, не ти помага. Мога да помоля командир Джеймсън да изпрати някой друг да дава дажбите с вода на Дей. Става ми неприятно, като си помисля, че ти се налага да комуникираш толкова много с убиеца на брат си.

Кимнах в знак на съгласие и отново хапнах от соевите шушулки. Не трябваше да мълча. Ами ако вечерях с убиеца на брат ми? Логика. Предпазливост и логика. С периферното си зрение виждах ръцете на Томас. Ами ако това бяха ръцете, промушили Метиъс право в сърцето?

— Прав си — отговорих, без да се бавя. Заставих се тонът ми да прозвучи признателно и небрежно. — Все още не съм успяла да изкопча нищо полезно от него. Така или иначе, скоро ще е мъртъв.

Томас сви рамена.

— Радвам се, че смяташ така. — Той остави петдесет банкноти на масата. — Дей е просто един престъпник със смъртна присъда. Думите му не трябва да са от значение за момиче от твоята класа.

Хапнах още малко, преди да отговоря.

— Не са. Все едно говоря с куче.

Но вътрешно си казах: Думите на Дей ще са от значение, ако казва истината.

Дълго след като Томас ме изпрати до апартамента ми и си тръгна, и дълго след като мина полунощ, аз стоях будна пред компютъра и проучвах криминалния доклад за Метиъс. Бях разгледала снимките достатъчно пъти, за да не ми се налага да извръщам очи от тях, но кадрите все още предизвикваха неприятно усещане в стомаха ми. Всяка снимка бе направена под ъгъл, който показваше отдалечена гледна точка на раните му. Колкото по-дълго се взирах в черните петна върху дръжката на ножа, толкова повече се убеждавах, че са следи от смазка за пушка.

Когато не можех повече да гледам снимките, седнах на дивана и прелистих отново дневниците на Метиъс. Ако брат ми е имал други врагове, то със сигурност щеше да има следа някъде из писанията му. Но той, също така, не беше глупак. Никога не би написал нещо, което може да бъде използвано като доказателство. Четях страница след страница от старите му записки, но те бяха за странични и обикновени неща. Беше ми най-трудно да прочета страниците, изписани за нас.

В една от записките си разказваше за нощта на церемонията си по встъпване в длъжност в отряда на командир Джеймсън, когато аз се бях разболяла. Друга бе за празненството, което си устроихме заедно, когато получих резултат от 1500 на изпитанието. Направихме поръчка за сладолед и две цели пилета, а в един момент от вечерта аз дори експериментирах да направя сандвич с пиле и сладолед, не бе най-добрата идея, която някога ми е хрумвала. Все още можех да чуя как се смеем и да усетя топлия аромат на печено пилешко и пресен хляб.

Опрях юмруци до затворените си очи и си поех дълбоко въздух.

— Какви ги върша? — прошепнах аз на Оли, който повдигна глава към мен. — Сприятелявам се с един престъпник и отблъсквам хора, които познавам през целия си живот.

Оли отвърна на погледа ми с онази универсална кучешка проницателност, след което бързо заспа. Гледах го известно време. Неотдавна Метиъс щеше да подремва там с ръка, провесена върху гърба на Оли. Чудех се дали кучето си представя точно това в момента.

Трябваше ми малко време, за да осъзная нещо. Отворих очи, после погледнах отново последната страница, която прочетох в дневника на Метиъс. Мисля, че видях нещо… тук. Присвих очи и погледнах края на страницата.