Мари Лу - Легендата

— Не аз убих брат ти. — Протегнах се, за да докосна ръката й и трепнах от болката, която се стрелна нагоре към рамото ми. — Не знам кой го е сторил. Съжалявам, че въобще се наложи да го раня — но трябваше да спася собствения си живот. Ще ми се да имах повече време да го обмисля.

Джун кимна мълчаливо. Изражението на лицето й бе толкова съкрушено, че за секунда ми се прииска да я прегърна. Някой трябваше да я прегърне.

— Той наистина ми липсва — прошепна тя. — Мислех, че ще е около мен дълго, някой, на когото винаги можеш да разчиташ. За мен той бе всичко. Искам да знам защо сега го няма.

Тя поклати бавно глава, сякаш приела поражението, и след това позволи на очите си да срещнат моите. Тъгата я правеше невъзможно красива, като сняг, покрил пуст пейзаж.

— А аз не зная защо. Това е най-лошото, Дей. Не зная защо е умрял. Защо някой е искал той да умре?

Думите приличаха толкова на мислите за майка ми, че едва успях да си поема дъх. Не знаех, че Джун е изгубила родителите си — Въпреки че трябваше да се досетя заради начина, по който се държи. Не тя бе застреляла майка ми. Не тя доведе заразата в дома ми. Тя бе просто едно изгубило брат си момиче, принудено да повярва, че аз съм виновникът за страданието й. Ако аз бях на нейно място, дали щях да постъпя по-различно?

Джун плачеше. Усмихнах й се леко, после се поизправих и протегнах ръка към лицето й. Оковите около китката ми се удариха една в друга и издрънчаха. Избърсах сълзите под едното й око. Никой от нас не каза нищо. Нямаше нужда.

След миг Джун ме хвана за ръката и я опря до бузата си. Докосването й накара топлина да премине през цялото ми тяло. Бе прелестна. Копнеех да я придърпам към себе си в този момент, да притисна устни към нейните и да отмия мъката В очите й. Искаше ми се, дори и само за секунда, да мога да се върна в онази нощ, която прекарахме заедно в уличката.

Проговорих първи.

— Ти и аз вероятно имаме едни и същи врагове. А те ни насъскаха един срещу друг.

Джун си пое дълбоко въздух.

— Все още не съм сигурна — обясни тя, въпреки че по гласа й усетих, че бе съгласна с мен. — Опасно е и за двама ни да говорим по този начин.

Тя извърна поглед настрана, бръкна в плаща си и извади нещо, което мислех, че съм изгубил в болницата.

— Ето. Искам да ти върна това. Повече нямам нужда от него.

Исках да го сграбча от ръката й, но веригите ми пречеха. В дланта й бе моят медальон, гладките издатини по повърхността му бяха издраскани и мръсни, но почти непокътнати, а верижката бе събрана на купчинка върху ръката й.

— Бил е у теб — прошепнах аз. — Онази нощ си го намерила в болницата, нали? Така си ме разпознала, когато най-накрая ме откри — трябва да съм се пресегнал за него.

Джун кимна мълчаливо, после ме хвана за ръката и пусна медальона в дланта ми. Погледнах го с възхищение.

Баща ми. Не можех да пропъдя спомена за него сега, когато отново съм втренчил поглед в медальона. В мислите си се връщах към деня, в който той ни посети след шест месеца, без да обели и дума. Когато влезе вкъщи и спуснахме завесите на прозорците, прегърна мама и я целуна бавно и продължително. Държеше едната си ръка покровителствено върху корема й. Джон чакаше търпеливо, за да го поздрави, с ръце в джобовете. Аз все още бях толкова малък, че можех да го прегърна за крака. Идън все още не бе роден — беше в корема на мама.

— Как са момчетата ми? — попита татко, когато най-накрая пусна мама. Потупа ме по бузата и се усмихна на Джон.

Джон му хвърли голяма, беззъба усмивка. Беше успял да пусне косата си достатъчно дълга, за да я завърже на опашка. В ръката си държеше удостоверение.

— Виж! — каза той. — Успях да издържа изпитанието!

— Успял си! — Татко потупа Джон по гърба и стисна ръката му, сякаш вече беше мъж. Все още си спомням облекчението, изписано в очите му, треперещия му глас, когато изрече думите. Тогава ние всички се притеснявахме, че Джон ще се провали на изпитанието, като се вземеше предвид проблема му с четенето. — Гордея се с теб, Джони. Браво на теб.

След това ме погледна. Помня, че се взрях в лицето му. Разбира се, официалната служба на татко за републиката бе да почиства след войниците от бойния фронт, но ние подозирахме, че това не бе единствената му работа. Той ми разказваше истории за колониите и пищните им градове, за модерните им технологии и тържествени празници. Исках да го попитам защо след смените си на бойния фронт, когато трябваше да се прибере вкъщи, той никога не идваше.

Но нещо друго привлече вниманието ми.