Мари Лу - Легендата

Отново ме удари. Главата ми отскочи назад и усетих кръв в устата си. Тялото ми потрепери от болката. Той ме хвана за яката и ме издърпа близо до себе си. Веригите издрънчаха.

— Госпожица Ипарис ми каза какво си направил с нея на улицата. Как смееш да докосваш някой от нейния ранг.

Ах. Ето какъв бе проблемът — бе разбрал за целувката. Не можех да не се ухиля, макар че лицето ужасно ме болеше.

— Оууу… Това ли те измъчва? Виждал съм начина, по който я гледаш. Желаеш я до болка, нали? И това ли е нещото, за което полагаш много усилия, нещастнико? Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но аз не съм я принуждавал да прави каквото и да е било.

Червенина заля лицето му.

— Гарантирам ви, че тя очаква екзекуцията ви с нетърпение, господин Уинг.

Изсмях се.

— Хич не обичаш да губиш, а? Ето, сега ще те накарам да се почувстваш по-добре. Ще ти разкажа подробно какво е усещането. Да научиш за това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, нали?

Томас ме сграбчи за врата. Ръцете му трепереха.

— Бих внимавал на твое място, момче — изрече със злоба. — Може би си забравил, че все още имаш двама братя. И двамата са в ръцете на републиката. Мери си приказките, освен ако не искаш да видиш труповете им, положени до този на майка ти.

Отново ме удари, а после едното му коляно се заби в корема ми. Опитах се да си поема въздух. Представих си Идън и Джон и се заставих да се успокоя, да потисна болката.

Бъди силен. Не му позволявай да се докопа до теб.

Той ме удари още два пъти. Започна да диша учестено. С голямо усилие свали ръцете си и въздъхна.

— Това е всичко, господин Уинг — изрече тихо. — Ще се видим в деня на екзекуцията ви.

Не можех да говоря заради болката, затова просто се опитах да не откъсвам поглед от него. Изражението му бе странно, сякаш бе ядосан или разочарован от това, че съм го принудил да излезе от кожата си.

Той се обърна и напусна стаята, без да каже нито дума.

Същата нощ Томас прекара половин час пред вратата ми в опити да се извини по десетки различни начини. Той наистина съжалявал. Не искал да пострадам. Не искал да се противопостави на заповедите на командир Джеймсън. Не искал да си навлека проблеми. Опитвал се да ме предпази.

Седях на дивана си с Оли, вперила поглед в празното пространство. Не можех да прогоня звука на картечниците от главата си. Томас винаги бе проявявал дисциплина.

Днес не бе изключение. Той не се поколеба — дори и за секунда — да се подчини на командира ни. Изпълни заповедта за изтребление, сякаш се подготвяше за обикновена операция по прочистване на заразата или за нощна стража на летището. Кое бе по-лошо: че изпълни заповедите толкова предано, или че дори не съзнаваше, че именно за това ми дължи извинение?

— Джун, чуваш ли ме?

Концентрирах се върху това да чеша Оли зад ушите. Старите дневници на Метиъс бяха все още пръснати по масичката за кафе заедно с фотоалбумите на родителите ни.

— Губиш си времето — извиках му в отговор.

— Моля те. Просто ме пусни да вляза. Искам да те видя.

— Ще се видим утре.

— Няма да стоя дълго, обещавам. Наистина съжалявам.

— Томас, ще се видим утре.

— Джун…

Повиших тон:

— Казах, че ще се видим утре.

Тишина.

Изчаках още минута, като се опитах да се разсея, милвайки Оли. След малко станах и погледнах през шпионката. Коридорът бе празен.

Когато най-сетне се убедих, че си е тръгнал, легнах на дивана и останах там още час, без да заспивам. Умът ми препускаше между събитията на площада, през спомена за Дей на покрива, към възмутителните му твърдения за заразата и изпитанието и отново се върна на Томас. Този Томас, който изпълняваше заповедите на командир Джеймсън без никакви възражения, бе различен от онзи, който се притесняваше за безопасността ми в Езерния сектор. Докато растеше, той винаги е бил непохватен, но учтив, особено към мен. Или пък аз съм тази, която се бе променила. Гледах как Томас убива майката на Дей и как войници разстрелват тълпата на площада, без да направя нищо. Значеше ли това, че и аз бях като Томас? Постъпваме ли правилно, като изпълняваме заповедите? Несъмнено републиката знаеше кое е най-доброто, нали?

А относно казаното от Дей… гняв се надигна в мен само при мисълта за него. Баща ми бе работил зад тази двойна врата — Метиъс се бе обучавал как да ръководи изпитанията под наставничеството на Киан. Защо ни е да тровим и убиваме собствения си народ?

Въздъхнах, седнах и взех един от дневниците на Метиъс от масичката за кафе.