Мари Лу - Легендата

Някои от тях бяха боядисали кървавочервена ивица в косите си.

Пристигнахме пред асансьорите и войниците ме блъснаха вътре.

Те протестират заради мен. Мисълта ме изпълни с вълнение и ужас. Военните нямаше да оставят нещата на произвола. Щяха да затворят бедняшките сектори изцяло и да арестуват всички размирници на площада.

Или да ги убият.

Когато бях малка, викаха Метиъс да се справя с незначителни размирици, а след това ми разказваше за тях. Историята винаги беше една и съща: около дузина бедняци, обикновено тийнейджъри, създаваха проблеми в един от секторите, разгневени заради карантините срещу заразата или данъците. След няколко хвърлени прахови бомби биваха арестувани и давани под съд.

Но никога не бях виждала бунт като този — стотици хора рискуваха живота си.

— Какво им става на тези хора? — попитах Томас. — Те са полудели.

Стояхме върху издигнатата платформа пред резиденция „Батала“ заедно с цял патрул и бяхме изправени с лице срещу тълпата, докато патрулите на командир Джеймсън отблъскваха назад хората с щитове и палки.

По-рано бях хвърлила едно око на Дей, докато лекарят оперираше крака му. Чудех се дали е буден и гледа този хаос по мониторите в резиденцията. Надявах се да не е. Мисълта за него — както и обвиненията му срещу републиката за заразите и убийствата на децата, които се провалят на изпитанието, — ме изпълваше с гняв. Извадих пистолета от кобура си. По-добре да е готов за употреба.

— Виждал ли си нещо подобно досега? — попитах, като се опитах да заставя гласа си да звучи равно.

Томас поклати глава.

— Само веднъж. Много отдавна.

Част от черната му коса бе паднала пред лицето му. Не бе прилежно сресана както обикновено — по-рано сигурно е бил сред тълпата. Едната му ръка се въртеше около закачения на колана му пистолет, докато другата бе отпусната върху преметнатата на рамото му пушка. Не ме поглеждаше. Не ме бе поглеждал право в очите, откакто снощи се опита да ме целуне в коридора.

— Банда глупаци — отвърна той. — Ако не се отдръпнат скоро, командирите ще ги накарат да съжаляват.

Хвърлих поглед нагоре и видях няколко командири на един от балконите на резиденция „Батала“. Вече бе твърде тъмно, за да съм сигурна, но не мисля, че командир Джеймсън бе с тях. Знаех обаче, че издава заповеди по микрофона си, защото Томас слушаше внимателно с ръка, притисната до ухото. Но каквото и да казваше тя, то бе предназначено само за Томас и аз нямах никаква представа. Тълпата под нас продължаваше да се блъска. По дрехите им можех да кажа — скъсани ризи и панталони, обувки, които не са чифт, целите в дупки, — че бяха от бедняшките сектори близо до езерото. Тайно се надявах да се разпръснат. Махайте се оттук, преди нещата да са се влошили.

Томас се наведе над мен и кимна към центъра на тълпата.

— Виждаш ли онази окаяна групичка?

Вече бях забелязала това, което ми сочеше, но все пак от учтивост проследих погледа му. Група протестиращи бяха боядисали част от косите си в алено, имитирайки изцапания с кръв кичур на Дей.

— Лош избор на герой — продължи Томас. — Дей ще е мъртъв след по-малко от седмица.

Кимнах, но не отвърнах.

Няколко вика отекнаха от множеството. Един патрул бе заобиколил и стигнал до задната част на площада, бе обградил тълпата и притискаше хората към центъра му. Намръщих се. Не това бе начинът да се справиш с буйстващо множество по протокол. В училище ни учеха, че праховите бомби или сълзотворният газ са предостатъчни за подобна цел. Но от тази практика нямаше и следа — нито един от войниците не носеше противогаз. А сега още един патрул започна да гони скитниците, които се бяха събрали извън площада, където улиците бяха твърде объркани и тесни, за да могат да протестират, както си му е редът.

— Какво ти каза командир Джеймсън? — попитах Томас.

Черната му коса падна над очите и скри изражението му.

— Каза да останем на място и да изчакаме командата й.

Не правихме нищо още около половин час. Държах едната си ръка в джоба и разсеяно потърквах медальона на Дей. По някакъв начин тълпата ми напомняше на онази от скизбокс схватките. Вероятно тук присъстваха някои от участниците.

И тогава видях войници да тичат по горната част на сградите около площада. Някои бързо се придвижваха по первазите, докато други бяха подредени в права линия по покривите. Странно. Войниците обикновено имаха черни акселбанти и единичен ред сребърни копчета по куртките си. Отличителните знаци по ръцете им бяха в морскосиньо, червено, сребристо или златисто. Но тези войници нямаха копчета по куртките си. Вместо това бяла резка се спускаше диагонално през гърдите им, а лентите на ръкавите им бяха сиви. Отне ми секунда да осъзная кои са те.