Мари Лу - Легендата

— Хей. Сега си спомних още нещо. Отвори отново очи и ме погледни.

Послуша ме. Наведох се и го погледнах внимателно. Да, все още бе там. Онова странно малко петно в едното му око, вълничка в иначе морскосин ирис.

— Какво е това петно в окото ти? Този дефект?

Дей се изсмя, преди да бъде завладян от пристъп на кашлица.

— Този дефект е подарък от републиката.

— Какво искаш да кажеш?

Той се поколеба. Опитваше се да подреди мислите си.

— Бил съм в лабораторията на Централната болница и преди. В нощта, когато се явих на изпитанието. — Той опита да повдигне ръка, за да посочи окото си, но веригите издрънчаха една в друга и дръпнаха ръката му обратно долу. — Инжектираха ми нещо.

Намръщих се.

— В нощта на десетия ти рожден ден ли? Какво си правил в лабораторията? Би трябвало да си на път към трудовите лагери.

Дей се усмихна.

— Мислех, че си умна…

Очевидно слънцето все още не бе успяло да изсуши напълно мозъка му.

— Ами старата ти контузия на коляното?

— Твоята република ми завеща и това. В нощта, в която получих дефекта на окото си.

— Защо й е на републиката да ти причинява тези неща, Дей? Защо им е да увредят човек, получил перфектен резултат от хиляда и петстотин на изпитанието си?

Това привлече вниманието на Дей.

— Какви ги говориш? Аз се провалих на изпитанието.

Той също не знаеше. Разбира се, нямаше как да знаеше.

Сниших гласа си до шепот:

— Не, не си. Имал си перфектен резултат.

— Това някакъв номер ли е? — Дей леко премести ранения си крак и потрепери от болка. — Перфектен резултат… ха. Не познавам никой с резултат от хиляда и петстотин.

Скръстих ръце.

— Аз го направих.

Той повдигна вежди към мен.

— Ти ли? Ти ли си феноменът с перфектния резултат?

— Да — кимнах към него. — И очевидно и ти си такъв.

Дей извъртя очи и погледна настрана.

— Това е абсурдно.

Свих рамена.

— Вярвай на каквото искаш.

— Няма логика. Не би ли трябвало аз да съм в твоята позиция? Не е ли това смисълът на безценното ви изпитание? — Дей изглеждаше така, сякаш искаше да замлъкне, поколеба се, и след това продължи: — Инжектираха ми нещо в окото, което пареше, все едно ме бе ужилила оса. Освен това разрязаха коляното ми. Със скалпел. След това насила ми дадоха някакво лекарство и следващото нещо, което си спомням… е, че лежах в сутерена на болницата в компанията на група трупове. Но не бях мъртъв. — Той отново се изсмя. Смехът му едва се чу. — Страхотен рожден ден.

Експериментирали са с него. Вероятно за военни цели. Вече бях сигурна в това и от мисълта ми се догади. Взели са микроскопични проби от тъканта на коляното му, а също така и от сърцето и окото му. Коляното: вероятно са искали да изучат необикновените му способности, скоростта и подвижността му. Окото: може би не е било инжекция, а извличане на екстракт, нещо, с което да тестват защо зрението му е толкова силно. Сърцето: дали са му лекарство, за да видят колко може да се забави пулсът му и вероятно са останали разочаровани, когато централният орган на кръвообращението временно е спрял. Тогава са решили, че е умрял. Причината за всичко това ми стана ясна — искали са да развият тези тъканни проби в нещо, не зная какво — хапчета, контактни лещи, всичко, което ще подобри състоянието на войниците ни и ще ги накара да тичат по-бързо, да виждат по-добре или да издържат на по-сурови условия.

Тези мисли преминаха през главата ми за секунда, преди да успея да ги спра. Невъзможно. Това не следваше линията на републиканските ценности. Защо да прахосаш един феномен по такъв начин?

Освен ако не са видели нещо опасно в него. Искра на непокорство, бунтарския дух, който притежаваше и сега. Нещо, което ги е накарало да сметнат, че ще е по-рисковано да го образоват, отколкото да пожертват възможностите му за принос към обществото. Миналата година тридесет и осем деца получиха резултат над 1400.

Може би републиката искаше да го премахне.

Но Дей не бе просто обикновен феномен. Той бе постигнал перфектен резултат. Какво ги бе обезпокоило толкова силно?

— Може ли и аз да ти задам един въпрос? Мой ред ли е?

— Да. — Погледнах към асансьора, където новата смяна пазачи току-що бе пристигнала. Вдигнах ръка и им наредих да останат на място. — Можеш да ме питаш.

— Искам да знам защо отведоха Идън. Заразата. Знам, че на богатите хора им е лесно — разполагат с нови ваксинации всяка година и с лекарства, от които имат нужда. Но не си ли се чудила… не си ли се питала защо тя никога не изчезва? Или защо толкова редовно се завръща?