Мари Лу - Легендата

Командир Джеймсън заведе войниците до плоска, кръгообразна платформа по средата на покрива, върху която бе отпечатан републиканският печат, а върволица от тежки вериги бяха окачени по края й. Момичето вървеше най-отзад. Все още усещах погледа му, вперен в гърба си. Когато стигнахме центъра на кръга, войниците ме принудиха да остана на място, докато завързват окованите ми ръце и крака за веригите.

— Ще го държите тук два дни — нареди командир Джеймсън.

Слънцето вече бе замъглило зрението ми и светът изглеждаше окъпан в мъгла от искрящи диаманти. Войниците ме пуснаха. Рухнах на земята върху ръцете и здравото си коляно, а веригите издрънчаха, докато падах.

— Агент Ипарис, вие отговаряте за задачата. Проверявайте го от време на време и се уверете, че няма да умре преди датата за екзекуцията му.

Момичето отговори с тънък глас:

— Да, госпожо.

— Разрешено му е да пие по една чаша вода на ден. Една хранителна дажба. — Командирът се усмихна, след което пристегна ръкавиците си. — Ако желаеш, прояви творчество, когато му ги даваш. Обзалагам се, че можеш да го накараш да те моли за тях.

— Да, госпожо.

— Добре. — Командир Джеймсън се обърна към мен за последно: — Изглежда, че най-сетне си се научил да се държиш прилично. По-добре късно, отколкото никога.

След това тя тръгна да си ходи и изчезна в асансьора заедно с Момичето, а останалите войници останаха на пост.

Следобедът бе спокоен.

Ту губех съзнание, ту се съвземах. Раненият ми крак пулсираше заедно с ударите на сърцето ми, понякога бързо, друг път бавно, понякога толкова силно, че ми се струваше, че ще припадна. Устните ми се напукваха при всяко движение. Опитах се да помисля затова къде би могъл да е Идън — в лабораторията на Централната болница, в медицинското отделение на резиденция „Батала“, или във влак, който се е насочил към бойния фронт. Щяха да го държат жив — в това бях сигурен. Републиката нямаше да го убие, преди това да стори заразата.

Колкото до Джон… Можех само да гадая какво бяха сторили с него. Може да го държаха жив, в случай че решат да изтръгнат още информация от мен. Може би и двамата щяхме да бъдем екзекутирани по едно и също време. Или той вече бе мъртъв. Нова болка прониза гърдите ми. Отново си спомних деня, в който се явих на изпитанието, когато Джон бе дошъл да ме прибере и видя как ме качват във влака заедно с останалите, които се бяха провалили. След като избягах от лабораторията и си създадох навика да наблюдавам семейството си от разстояние, понякога виждах Джон, седнал на масата ни за хранене, уловил глава с ръце, да ридае. Той никога не го е казвал на глас, но мислех, че се обвинява за случилото се с мен. Че смята, че е трябвало да ме защитава по-добре. Да ми помага да уча повече. Нещо, каквото и да е.

Все още имаше време да ги спася, ако успеех да избягам. Все още можех да използвам ръцете си. И имах един здрав крак. Все още можех да го направя… само да знаех къде са те…

Светът ту се проясняваше, ту избледняваше. Главата ми се свлече на циментената площадка, а ръцете ми лежаха неподвижно върху веригите. Спомени от деня на изпитанието минаха през съзнанието ми.

Стадионът. Другите деца. Войниците, които пазеха всеки вход и изход. Кадифените въжета, които ни отделяха от децата на богатите семейства.

Физическият тест. Писменият изпит. Интервюто.

За интервюто повече от всичко друго. Спомних си колектива от експерти, който ме разпитваше — група от шестима психиатри, — и длъжностното лице, което ги ръководеше, мъжът на име Киан, чиято униформа бе окичена с медали. Той задаваше повечето въпроси.

Каква е националната клетва на републиката? Добре, много добре. В училищния доклад тук се казва, че обичаш история. През коя година официално е създадена републиката? Какво обичаш да правиш в училище? Да четеш… да, много хубаво. Веднъж учител е докладвал, че си се промъкнал в зоната с ограничен достъп в библиотеката и си търсил стари военни текстове. Можеш ли да ми кажеш защо си го направил? Какво смяташ за нашия прославен Електор Примо? Да, той наистина е добър човек и велик лидер. Но ти бъркаш, като го наричаш с тези думи, моето момче. Той не е човек като теб и мен. Правилният начин да се обръщаш към него е „нашият прославен баща“. Да, приемам извиненията ти.

Въпросите му продължиха цяла вечност, десетки, стотици от тях, всеки следващ упражняващ все по-голям натиск, докато накрая не бях сигурен защо съм отговорил по съответния начин. Киан си бодеше бележки в доклада за интервюто ми през цялото време, докато един от асистентите му записваше събеседването с миниатюрен микрофон.