Мари Лу - Легендата

Появи се първата страница от документа за изпитанието му. Резултатът бе 674/1500. Отидох на следващата страница. Отговорите на Дей. Някои от въпросите бяха с многовариантни отговори, докато други изискваха да бъдат написани по няколко изречения. Прегледах набързо всичките тридесет и две страници, преди да стигна до един много странен извод.

Липсваха бележки в червено. Всъщност нито един от отговорите му не бе маркиран. Неговото изпитание изглеждаше неопетнено чисто като моето.

Върнах се обратно на първата страница. След това внимателно изчетох всеки въпрос и отговорих наум. Отне ми около час, за да премина през всичките.

Всеки отговор съвпадна.

Когато стигнах до края на документа от изпитанието му, видях отделните резултати за секциите от интервюто и физическия тест. И двата бяха перфектни. Единственото странно нещо бе една кратка забележка, записана до резултата от интервюто: Внимание .

Дей не се бе провалил на изпитанието си. Дори не е бил близо до това. Всъщност той бе получил същия резултат като мен: 1500/1500. Вече не бях единственият феномен на републиката с перфектен резултат.

— Изправи се на крака. Време е.

Прикладът на пушка ме сръга в ребрата. Бях внезапно изтръгнат от сън, изпълнен с видения — майка ми ме съпровождаше до началното училище, виждах кървящите ириси на Идън и червения номер под верандата ни. Два чифта ръце ме изправиха, преди погледът ми да се фокусира, и аз изкрещях, когато раненият ми крак се опита да поеме част от тежестта ми. Не вярвах, че е възможно да ме боли по-силно от вчера, но се случи. Тес внезапно се появи пред очите ми. Когато зрението ми се изостри, видях, че под превръзката кракът ми бе подут. Исках отново да изкрещя, но устата ми бе твърде пресъхнала.

Войниците ме издърпаха от килията. Командирът, който ме посети предния ден, ни чакаше в коридора и когато ме видя, се усмихна.

— Добро утро, Дей — поздрави тя. — Как си?

Не отговорих. Един от войниците се спря и бързо й отдаде чест.

— Командир Джеймсън — обърна се към нея той, — готови ли сте да пристъпим към произнасяне на присъдата му?

Командирът кимна.

— Последвайте ме. И му запушете устата, ако обичате. Не искаме той да крещи мръсотии през цялото време, нали?

Войникът отдаде чест отново, след което напъха парцал в устата ми.

Проправихме си път през дългите коридори. Отново минахме покрай двойната врата с червения номер, после покрай няколко врати под засилена охрана и други с големи стъклени панели. Виеше ми се свят. Трябваше по някакъв начин да потвърдя предположението си, трябваше да има начин да говоря с някого. Чувствах се слаб от дехидратацията, а от болката ми се гадеше.

От време на време виждах човек в някоя от стаите със стъклени панели, окован за стената, и чувах крясъците му. По дрипавата униформа разпознавах, че е военнопленник от колониите. Ами ако Джон бе в някоя от тези стаи? Какво ли щяха да му сторят?

След като измина, както ми се струваше, цяла вечност, ние влязохме в огромна главна зала с висок таван. Отвън тълпа скандираше нещо, но аз не можех да чуя думите. Редица от войници бе застанала пред вратите, които водеха към фасадата на сградата.

И тогава войниците се отдръпнаха встрани — намирахме се отвън. Дневната светлина ме заслепи и чувах виковете на стотици хора. Командир Джеймсън вдигна ръка, след което се обърна надясно, докато войниците ме завлякоха върху една платформа. Сега най-после виждах къде се намирам. Бях пред сграда в центъра на „Батала“, военния сектор на Лос Анджелис. Огромната тълпа бе дошла да ме види, а един също толкова многоброен взвод от въоръжени войници бяха направили кордон около нея и я охраняваха. Нямах представа, че толкова много хора желаят да ме видят на живо в този ден. Вдигнах глава колкото се може по-нависоко и забелязах джъмботроните, поставени на околните сгради. На всеки от тях се виждаше лицето ми в близък кадър, съпътстван с безумни новинарски заглавия.

Взрях се в лицето си, което показваха по джъмботроните. То бе посиняло, кърваво и апатично. Ярка ивица кръв бе изцапала дебел кичур от косата ми и я бе оцветила в тъмночервено на пластове. Сигурно имах рана на скалпа си.