Мари Лу - Легендата

— Синът ми ще се кандидатира за длъжността на Електор в края на пролетта. — Електорът се усмихна на Андън, който се поклони. — Вълнуващо, нали?

— В такъв случай му желая много късмет на изборите, макар че съм убедена, че няма да му е нужен.

Електорът се засмя.

— Благодаря ви, мила моя. Това е всичко засега. Моля ви, агент Ипарис, забавлявайте се тази нощ. Надявам се, отново да имаме възможност да се срещнем.

След това се обърна да си ходи, а Андън вървеше непосредствено след него.

— Свободни сте — извика Електорът на тръгване.

Киан ни изведе от пространството зад завесата в главната бална зала. Отново можех да си поема дъх.

01:00 часа. Рубинен сектор

23°С на закрито

След края на празненството Томас ме изпрати обратно до апартамента ми, без да пророни и дума. Спря се за момент пред вратата ми.

Аз първа наруших мълчанието.

— Благодаря. Беше забавно.

Томас кимна.

— Да. Никога не съм виждал командир Джеймсън толкова горда от някой от войниците си. Ти си златното момиче на републиката. — Но след това той отново замълча.

— Добре ли си? — попитах го.

— Ммм? О, нищо ми няма. — Томас прокара ръка през зализаната си коса. Гел полепна по ръкавицата му. — Не знаех, че синът на Електора ще бъде там.

Видях загадъчна емоция, изписана в очите му — гняв? Завист? Тя помрачи лицето му и му придаде лошо изражение.

Игнорирах я.

— Срещнахме се лично с Електора. Можеш ли да повярваш? На това му викам успешна вечер. Радвам се, че ти и командир Джеймсън ме убедихте да си облека нещо изискано.

Томас ме огледа. Не изглеждаше доволен.

— Джун, исках да те попитам… — Той се поколеба. — Когато беше там при Дей в Езерния сектор, той целуна ли те?

Забавих се с отговора. Микрофонът ми. Ето как бе разбрал — микрофонът ми се бе включил, когато се целунахме, или пък не съм го изключила правилно. Срещнах погледа на Томас.

— Да — отговорих твърдо аз, — целуна ме.

Емоцията се върна в очите му.

— Защо мислиш, че го направи?

— Може би ме намираше за привлекателна. Но най-вероятно, защото беше пил някакво евтино вино. Не се възпротивих. Не исках да излагам на риск мисията, след като бях стигнала толкова далеч.

За миг останахме смълчани. След това, преди да мога да възразя, ръката на Томас докосна брадичката ми и той се наведе, за да ме целуне по устните.

Отдръпнах се, преди устата му да докосне моята — но сега ръката му бе зад врата ми. Изненадах се от това колко отвратена се почувствах. Пред себе си виждах само един човек, чиито ръце бяха изцапани с кръв.

Томас ме изгледа продължително и чак тогава ме пусна и се отдръпна. В очите му се четеше недоволство.

— Лека нощ, госпожице Ипарис.

Той бързо тръгна надолу по коридора, преди аз да успея да отговоря. Преглътнах. Определено нямаше да си имам неприятности, ако продължавах да играя роля, докато обикалям улиците, но не бе нужно човек да е гений, за да види колко разстроен бе Томас. Чудех се дали ще предприеме някакви действия във връзка с тази информация и ако бе така, какви щяха да са те.

Следях го, докато изчезна от погледа ми, после отворих вратата и бавно пристъпих вътре.

Оли ме посрещна ентусиазирано. Помилвах го и го оставих да излезе във вътрешния двор, след което съблякох несиметричната си рокля и се вмъкнах под душа. Когато приключих, надянах черен потник и шорти.

Напразно се опитвах да заспя. Днес се случиха твърде много неща. Разпитът на Дей, срещата с Електор Примо и сина му, а след това и Томас. Мястото, където бе убит Метиъс, се връщаше в мислите ми — но докато отново си го припомнях наум, лицето на брат ми се преобразяваше в това на майката на Дей. Разтърках натежалите си от умора очи. В съзнанието ми цареше пълен хаос от информация, която то се опитваше да обработи, и всеки път се оплиташе някъде по средата. Опитах се да си представя мислите си като блокове от данни, подредени в добре оформени малки кутийки, всяка, от които бе съвсем ясно класифицирана. Тази нощ шаблонът обаче не придоби смисъл, а и аз бях твърде уморена, за да го проумея. Апартаментът ми се струваше празен и чужд. Сякаш самите улици на Езерния ми липсваха. Очите ми се отклоняваха към сандъчето под бюрото ми, пълно с 200 000 банкноти, които получих за залавянето на Дей. Знаех, че трябва да ги сложа на някое по-безопасно място, но не можех да се заставя да ги докосна. След известно време станах от леглото, напълних си чаша с вода и отидох на компютъра. Ако нямаше да спя, то поне да продължа да пресявам миналото и доказателствата за Дей.