Мари Лу - Легендата

Успях да кимна учтиво.

— Много сте мил, сър.

Киан се усмихна, от което белегът му се изкриви, и плесна с ръцете си с ръкавици. По униформата му имаше достатъчно отличителни знаци и медали, които да го потопят на дъното на океана. Изненадващо, един от нагръдните знаци бе пурпурно-златист, което свидетелстваше, че Киан някога е бил герой от войната — макар че ми бе трудно да повярвам, че той е рискувал живота си, за да спаси другарите си. Също така означаваше, че той бе претърпял загуба на крайник. Ръцете му изглеждаха непокътнати, тоест трябва да имаше протеза на крака. Едва доловимият ъгъл, под който се бе наклонил, ми подсказа, че се осланя на левия си крак.

— Последвайте ме, агент Ипарис. И вие също, капитане — нареди ни Киан. — Един човек иска да се срещне с вас.

Това трябва да бе човекът, за когото ми спомена командир Джеймсън. Томас ми отправи загадъчна усмивка.

Киан ни поведе през банкетната зала, минахме през дансинга и се отправихме към плътна, морскосиня завеса, която отделяше голяма част от салона. Поставки с републикански флагове бяха разположени от двете страни на завесата и когато приближихме, видях, че по нея също имаше бледа щампа на знамето.

Киан отмести завесата, за да минем, и щом пристъпихме навътре, я спусна зад себе си.

Там имаше дванадесет кадифени стола, подредени в кръг, а на всеки от тях седеше високопоставен военен в пълна униформа с черен цвят, рамената им бяха окичени с бляскави златни пагони и отпиваха от фини чаши. Разпознах няколко от тях. Някои бяха генерали от бойния фронт, същите, които Томас спомена по-рано. Единият ни забеляза и ни приближи; млад, високопоставен военен вървеше непосредствено след него. Но когато те напуснаха кръга, останалите от групата станаха на крака и се поклониха към тях.

По-възрастният военен бе висок, с посивяваща около слепоочията коса и ясно очертана брадичка. Кожата му имаше блед и нездрав вид. На дясното си око имаше монокъл с позлатена рамка. Киан бе застанал мирно и когато Томас пусна ръката ми, видях, че и той зае същата поза. Мъжът махна с ръка и всички застанаха в позиция свободно. Едва сега го разпознах. Изглеждаше по-различно на живо, отколкото на портретите си или по градските джъмботрони, където кожата му бе с много по-топли цветове и без бръчки. Успях също така да различа бодигардовете, разпръснати сред останалите високопоставени военни.

Това бе нашият Електор Примо.

— Вие трябва да сте агент Ипарис. — Устните му се повдигнаха нагоре, докато го гледах със слисано изражение, но усмивката му не бе топла. Той хвана ръката ми и бързо и здраво я стисна. — Тези джентълмени ми разказват чудесни неща за вас. Казват, че сте феномен. И по-важното, че сте натикали един от най-противните престъпници зад решетките. Затова реших, че ще е уместно да ви поздравя лично. Ако имаше повече родолюбиви млади хора като вас, с остри като вашия умове, щяхме да сме спечелили войната срещу колониите много отдавна. Съгласни ли сте?

Той направи пауза, за да огледа останалите, и всички изразиха тихо съгласието си.

— Поздравявам ви, скъпа моя.

Преклоних глава.

— Огромна чест е да се срещна с вас, сър. С огромна радост, Електор, правя всичко по силите си за нашата страна. — Изумена съм колко спокоен бе гласът ми.

Електорът посочи младия военен до себе си.

— Това е синът ми, Андън. Днес е двадесетият му рожден ден, затова реших да го взема тук на това прекрасно тържество.

Обърнах се към Андън. Той приличаше много на баща си, бе висок (метър и осемдесет и осем) и внушителен, с черна къдрава коса. Подобно на Дей, и той имаше азиатска кръв. Но за разлика от момчето престъпник очите му бяха зелени и изглеждаше неуверен. Сложил си бе бели пилотски ръкавици „Кондор“ със златиста обшивка, което значеше, че вече бе завършил обучението си за боен летец. Левичар. Златните копчета на ръкавите на черното сако на военния му смокинг бяха гравирани с герба на Колорадо. Което означаваше, че бе родом оттам. Алена жилетка, двоен ред копчета. За разлика от Електора, той предпочиташе да се обръщат към него със званието му от военновъздушните сили.

Андън се усмихна на погледа ми, който се задържа дълго върху него, направи безупречен поклон и ме хвана за ръката. Вместо да я стисне, както направи Електорът, той я повдигна към устните си и я целуна от горната страна. Смутих се от това колко силно тупти сърцето ми.

— Агент Ипарис. — За миг погледът му се спря върху мен.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах аз, като се колебаех какво още да добавя.