Мари Лу - Легендата

Ползата от Дей е, че заради него съм принудена да нося тази рокля , щеше ми се да отвърна аз, но вместо това пригладих и без това достатъчно гладкия плат на дрехата си. Томас и командир Джеймсън настояха да облека нещо елегантно. Не ми обясниха защо. Командир Джеймсън просто ми махна пренебрежително с ръка, когато я попитах.

— Поне веднъж, Ипарис — отвърна ми тя, — прави каквото ти кажат и недей да го подлагаш на съмнение.

След това добави нещо за някаква изненада, за неочаквана поява на някой, когото обичам страшно много.

За един кратък безсмислен миг реших, че има предвид брат ми. Че по някакъв начин той е бил върнат сред живите и ще го видя в нощта на празненството.

Засега просто оставих Томас да ме води из тълпите от генерали и аристократи.

В крайна сметка бях решила да избера сапфирена рокля с корсет, украсена с миниатюрни диаманти. Едното ми рамо бе покрито с дантела, а другото бе скрито под дълга копринена драперия. Косата ми бе права и пусната да пада свободно — неудобство за някой, който прекарва повечето от тренировъчните си дни с прибрана от съображение за сигурност коса. От време на време Томас ме поглеждаше и бузите му се изчервяваха. Аз обаче не виждах какво толкова ми има. Преди съм била облечена и в по-хубави рокли, тази ми се струваше твърде модерна и несиметрична. Парите за тази дреха можеха да подсигурят храна за няколко месеца напред на някое хлапе от бедняшките квартали.

— Командирът ме информира, че утре сутрин ще осъдят Дей — каза Томас, след като разменихме поздрави с някакъв капитан от Изумрудения сектор.

При споменаването на командир Джеймсън обърнах лице настрана, защото не бях сигурна, че искам Томас да забележи реакцията ми. Изглежда, че тя вече бе забравила какво се бе случило с майката на Дей, сякаш бяха минали двадесет години. Но аз реших да бъда учтива и вдигнах очи към Томас.

— Толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали? — Неочакваната жестокост в гласа му ме стресна. — И като си помисли човек, че ти се е налагало да прекараш толкова време в компанията му. Изумен съм, че той не те е убил, докато спиш. Аз съм…

Томас спря и реши да не довършва изречението си.

Отново си спомних за пламенната целувка на Дей, за начина, по който превърза раната ми. От залавянето му насам аз си блъсках главата върху това стотици пъти. Дей, който уби брат ми, бе жесток, безмилостен престъпник. Но кой бе Дей, когото срещнах на улицата? Кое бе това момче, готово да рискува собствената си безопасност заради непознато момиче? Кой бе Дей, който скърбеше толкова дълбоко за майка си? Брат му, Джон, с когото толкова си приличаха, не ми направи впечатление на лош човек, когато го разпитвах в килията му — той искаше да пожертва живота си в замяна на този на Дей, предлагаше пари за свободата на Идън. Как бе възможно безсърдечен престъпник да бъде част от това семейство? Споменът за Дей, завързан за стола и измъчван от болката в ранения си крак, ме караше да изпитвам едновременно гняв и объркване. Вчера можех да го убия. Просто можех да заредя няколко патрона в пистолета си, да го застрелям на място и да приключа с всичко. Но аз оставих оръжието си празно.

— Всички престъпници са едни и същи — продължи Томас, повтаряйки думите, които казах на Дей в килията му. — Чу ли, че болният брат на Дей, най-малкият, вчера се опитал да заплюе командир Джеймсън? Опитал се да я зарази с видоизменената зараза, която носи.

Въпросът с по-малкия брат на Дей бе нещо, което не бях проучвала.

— Я ми кажи — попитах Томас и се спрях да го погледна, — какво точно иска републиката от това момче? Защо са го отвели в болничната лаборатория?

Томас понижи глас:

— Не мога да ти кажа. Голяма част от информацията е поверителна. Но знам, че няколко генерали от бойния фронт са дошли да го видят.

Намръщих се.

— Дошли са само заради него ли?

— Е, много от тях са тук за някаква среща. Но са счели за необходимо да минат през лабораторията.

— Защо от бойния фронт ще се интересуват от малкия брат на Дей?

Томас сви рамена.

— Ако има нещо, което трябва да научим, генералите ще ни уведомят.

Секунди по-късно бяхме пресрещнати от едър мъж с белег, който се простираше от брадичката до ухото му. Киан. Той се ухили широко, когато ни видя, и сложи ръка на рамото ми.

— Агент Ипарис! Тази нощ е твоя. Ти си звезда! Казвам ти, мила моя, всички от висшите кръгове говорят за твоята феноменална проява. Особено командирът ти — тя говори с такъв възторг за теб, сякаш си й дъщеря. Поздравления за произвеждането ти в чин и тази хубава, малка награда. С двеста хиляди банкноти ще можеш да си купиш цяла дузина елегантни рокли.