Мари Лу - Легендата

Повдигам брадичка.

— Капитанът на име Метиъс.

Тя ми хвърли студен поглед.

— Точно така. Брат ми.

Значи за това ме е преследвала. Поех си дълбоко дъх.

— Брат ти. Не съм го убил — не бих могъл да го направя. За разлика от вас, изгарящите от желание да натиснат спусъка, нещастници, аз не убивам хора.

Момичето не отговори. Гледахме се втренчено един друг за момент. Почувствах странна нотка на съчувствие и бързо я отпъдих. Не можех да изпитвам съжаление към агент на републиката.

Тя даде знак на един от войниците, които стояха до вратата.

— Затворникът е в 6822. Отрежете пръстите му.

Опитах се да се хвърля напред, но белезниците и столът ме спряха. Болката в крака ми експлодира. Не бях свикнал някой да има толкова много власт над мен.

— Да, отговорен съм за нахлуването с взлом! — изкрещях аз. — Но наистина, не съм го убил. Признавам, че го нараних — да, трябваше да избягам и той се опита да ме спре. Но няма начин ножът, който хвърлих, да му е причинил нещо повече от рана на рамото. Моля те — ще отговоря на въпросите ти. Отговорих ти на всичко досега.

Момичето отново ме погледна.

— Нищо повече от рана на рамото ли? Може би трябваше да направиш повторна проверка. — В очите й се четеше дълбок гняв, който ме изненада. Опитах се да си припомня нощта, в която се изправих срещу Метиъс — момента, в който той бе насочил пистолета си към мен, а аз бях приготвил ножа си. Хвърлих го към него… уцелих го в рамото. Сигурен бях.

Наистина ли бях сигурен?

След миг тя нареди на войниците да останат по местата си.

— Според базата с данни на републиката — продължи тя — Даниел Алтън Уинг е умрял преди пет години от дребна шарка в един от нашите трудови лагери.

Изсумтях, когато чух това. Да, бе, а Електорът пък бива избиран честно всеки мандат. Това момиче или наистина вярваше на всички тези измишльотини, или ми се подиграваше. Един стар спомен се бореше да изплува в съзнанието ми — игла, която се инжектира в едното ми око, студена, метална медицинска носилка и светлина над главата ми, — но изчезна веднага щом се появи.

— Даниел е мъртъв — отговорих аз. — Забравил съм го отдавна.

— Предполагам, че тогава си започнал с малките си криминални веселби по улиците. Пет години. Изглежда, че си свикнал да ти се разминава. Започнал си да ставаш по-невнимателен, нали? Работил ли си за някого? А работил ли е някой за теб? Имаш ли връзка с патриотите?

Поклатих глава. Ужасяващ въпрос се появи в ума ми, въпрос, който твърде много се страхувах да задам. Какво бе направила тя с Тес?

— Не. Преди се бяха опитвали да ме вербуват, но аз предпочитам да работя сам.

— Как успя да избягаш от трудовите лагери? Как стигна дотам, че да тероризираш цял Лос Анджелис, вместо да работиш за републиката?

Значи това си мислеха от републиката за децата, които се провалят на изпитанието.

— Какво значение има? Нали сега съм тук.

Този път успях да изкарам Момичето от релси. То изрита стола ми назад, докато нямаше повече накъде да отиде, след което блъсна главата ми в стената. Зави ми се свят.

— Ще ти обясня защо има значение — изсъска тя. — Има значение, защото ако ти не беше избягал, в момента брат ми щеше да е жив. И аз искам да се уверя, че никой друг мръсен престъпник, който е прехвърлен в трудовите лагери, няма да успее да избяга от системата, за да може този сценарий да не се повтаря никога повече.

Изсмях се в лицето й. Болката в крака подхрани гнева ми.

— О, това ли е всичко, за което се тревожиш? За някаква сган от ренегати, явили се неуспешно на изпитанието, и успели да избягнат смъртта си? Тези десетгодишни са опасна бандичка, нали? Казвам ти, че твоите факти не отговарят на истината. Не съм убил брат ти. Но ти уби майка ми. Защото можеше лично ти да си натиснала спусъка!

Лицето на Момичето доби още по-студен израз — но зад него леко колебание, макар и само за миг, и то ми заприлича на девойката, която срещнах на улицата. Наведе се над мен толкова близко, че устните му докоснаха ухото ми и аз усетих дъха му по кожата си. По гърба ми полазиха тръпки. Сниши глас до шепот, който само аз мога да чуя.

— Съжалявам за майка ти. Командирът ми бе обещала, че няма да нарани нито един цивилен гражданин, но се отметна от думата си. Аз… — Гласът й потрепна. Думите й наистина звучаха извинително, сякаш това щеше да ми помогне. — Ще ми се да можех да спра Томас. Ние с теб сме врагове, не си прави илюзии по този въпрос… но не съм искала подобно нещо да се случи. — След това тя се изправи и тръгна да си ходи. — Това е достатъчно засега.