Мари Лу - Легендата

Не забравяй — казах си аз. — Дей уби Метиъс. Дей уби Метиъс, Дей уби Метиъс.

Думите отекваха кухо и несигурно в ума ми.

— Да — отговорих на Томас. Гласът ми звучеше като на някой непознат. — Мисля, че наистина успях.

Светът ми бе като обвит в мъгла. Спомнях си оръжията и гръмките гласове, както и че главата ми бе залята с леденостудена вода. Понякога разпознавах звука от ключ, който се превърта в ключалка, и металния мирис на кръв. Наблюдаваха ме през противогази. Някой не спираше да пищи. През цялото време виеше сирена на медицински камион. Исках да я изключа и не спирах да търся прекъсвача, но усещах ръцете си по странен начин. Не можех да ги движа. От ужасната болка в левия ми крак очите и бузите ми постоянно бяха подгизнали от сълзи. Може би целият ми крайник бе премазан.

Моментът, в който капитанът застреля майка ми, се превърташе отново и отново в главата ми като филмова лента, която е блокирала на една и съща сцена. Аз крещях към майка ми да се отмести, да приклекне, да направи каквото и да е. Но тя просто оставаше там, докато куршумът не я уцели и тя се сгърчи на земята. Лицето й бе обърнато към мен — но вината не бе моя. Не бе.

След цяла вечност замъгленото ми зрение започна да се фокусира. Колко ли време бе минало, четири или пет дни? Месец, може би. Нямах никаква идея. Когато най-накрая отворих очи, видях, че съм в тясна килия без прозорци, с четири стоманени стени. Войници седяха от двете страни на ниска, сводеста врата. Намръщих се. Езикът ми бе грапав и пресъхнал. Сълзи бяха засъхнали по кожата ми. Нещо, което усещах като метални белезници, стягаше здраво ръцете ми за облегалката на някакъв стол и ми трябваше около секунда, за да осъзная, че седя. Косата се спускаше по лицето ми на лепкави кичури. Жилетката ми бе изцапана с кръв. Обзе ме внезапен страх: къде бе шапката ми? Бях разобличен.

Тогава усетих болката в левия си крак. Тя бе по-силна от всичко, което съм изпитвал, по-силна дори и от първия път, когато ми срязаха коляното. Изби ме студена пот, а с периферното ми зрение виждах звезди. В този момент бих дал всичко за едно болкоуспокояващо или лед, за да изгася огъня в раненото си бедро, или дори куршум, който да ме избави от мъките ми.

Тес, нужна си ми. Къде си?

Когато се осмелих да погледна надолу към крака си обаче, видях, че е увит в плътна, просмукана с кръв превръзка.

Един войник забеляза, че мърдам. Той притисна ръка до ухото си.

— Буден е, госпожо.

Минути по-късно — може би часове — металната врата се отвори и командирът, който даде заповедта да застрелят майка ми, влезе. Тя бе облечена в пълна бойна униформа, с плащ и всичко останало, а тройната У-образна нашивка блестеше в сребристо на флуоресцентните светлини. Електричество. Намирах се в правителствена сграда. Командирът каза нещо на войниците от другата страна на вратата. След което я затвори отново и пристъпи бавно към мен с усмивка на уста.

Не бях сигурен дали червената мътилка, която е замъглила зрението ми, се дължеше на болката в крака ми, или на гнева, който изпитах от присъствието на тази жена.

Командирът се спря пред стола и се наведе близо до лицето ми.

— Мило мое момче. — Можех да доловя задоволството в гласа й. — Толкова се развълнувах, когато ми казаха, че си се събудил. Исках да дойда и да го видя с очите си. Трябва да се чувстваш голям късметлия — медиците казват, че не си заразен, дори след като си прекарвал времето с тази заразна шайка, която наричаш свое семейство.

Отдръпнах се назад и се изплюх върху нея. Дори това движение бе достатъчно кракът ми да се разтрепери от изгаряща болка.

— Какво красиво момче си само. — Тя ми хвърли усмивка, пропита с отрова. — Жалко, че си избрал живота на престъпник. Можеше да станеш знаменитост заради това, което си, пали знаеш, с лице като твоето. Безплатни ваксинации срещу заразата всяка година. Нямаше ли да е хубаво?

Ако не бях завързан, щях да одера кожата от лицето й.

— Къде са братята ми? — Гласът ми прозвуча като дрезгаво грачене. — Какво направихте с Идън?

Командирът просто ми се усмихна отново и щракна с пръсти към войниците зад нея.

— Повярвай ми, наистина искам да остана и да си побъбря с теб, но имам тренировъчно занимание. Тук има още един човек, който очаква да те види дори с още по-голямо нетърпение от мен. Ще я оставя да поеме нещата оттук.

Командирът излезе, без да каже повече и дума.