Мари Лу - Легендата

Но някъде в далечината чувах сирената на медицинския камион да се приближава.

Идваха за Идън.

Реших да действам. Измъкнах се изпод верандата и бързо се отправих към задната врата. Докато бях навън, можех да чуя медицинските камиони много по-ясно. Те се приближаваха. Отворих задната врата и на бегом изкачих няколкото стъпала, които водеха към всекидневната ни.

Поех си дълбоко дъх.

След това отворих с ритник входната врата и се втурнах към светлината.

Майка ми извика уплашено. Джон се завъртя към мен. Останахме за миг така, втренчени един в друг, без да знаем какво да правим.

— Какво става? — Лицето му пребледня, когато видя изражението ми. — Какво правиш тук? Кажи ми какво се е случило?

Опитваше се гласът му да звучи спокойно, но знаеше, че нещо ужасно е станало — само нещо сериозно би ме принудило да се разкрия пред цялото си семейство.

Свалих износената шапка от главата си. Косата ми падна надолу, рошава и сплъстена. Мама сложи превързана ръка пред устата си. Очите й се изпълниха със съмнение, след това се ококори.

— Аз съм, мамо. Даниел.

Наблюдавах различните емоции, които се изписаха една след друга по лицето й — недоверие, радост, объркване, — преди тя да пристъпи напред. Очите й се стрелнаха ту към мен, ту към Джон. Не можех да преценя кое я бе шокирало повече… че съм жив, или че Джон, изглежда, знаеше.

— Даниел? — прошепна тя.

Странно бе да чуя отново старото ми име. Втурнах се да я хвана за ръце. Те трепереха.

— Нямам време да обяснявам. — Престорих се, че не забелязвам погледа й. Някога очите й бяха светлосини, точно като моите, но от скръбта бяха посивели. Как да погледна в очите една майка, която ме е смятала за мъртъв толкова много години? — Те идват за Идън. Трябва да го скриете.

— Даниел? — Пръстите й отметнаха косата от очите ми. Внезапно отново бях малкото й момче. — Моят Даниел. Ти си жив. Това сигурно е сън.

Улових я за рамената.

— Мамо, чуй ме. Патрулът, който проверява за заразата, идва. Пристигат с медицински камион. Какъвто и вирус да има Идън… Те идват да го отведат. Трябва да скрием и трима ви.

Тя ме огледа за миг, след което кимна. Отведе ме до леглото на Идън. Отблизо видях, че тъмните му очи са станали черни. В тях нямаше никакво отражение и аз осъзнах с ужас, че са такива, защото ирисите му кървяха. Мама и аз внимателно помогнахме на Идън да се изправи и седне. Кожата му пареше. Джон внимателно го повдигна и подпря върху рамото си, като му шепнеше утешително.

Идън изскимтя от болка, главата му клюмна на една страна и се опря във врата на Джон.

— Свържи двете вериги — измърмори той.

Навън сирените продължаваха да вият — сега сигурно вече бяха на по-малко от две пресечки разстояние оттук. Размених отчаян поглед с мама.

— Под верандата — прошепна тя. — Нямаме време за бягство.

Нито аз, нито Джон се противопоставихме. Мама хвана здраво ръката ми със своите ръце. Отправихме се към задния вход. Спрях се само за секунда навън и проверих посоката и разстоянието между патрулите. Бяха почти тук. Бързо отидох до верандата и отместих дъската на една страна.

— Първо Идън — прошепна мама. Джон намести малкия ни брат на плещите си, след което застана на колена и изпълзя навътре. После помогнах на мама да влезе. Накрая се шмугнах и аз, като заличих всички следи, които бяхме оставили в пръстта, и внимателно върнах дъската на мястото й. Молех се това да бъде достатъчно.

Свихме се в най-тъмния ъгъл, където едва се различавахме един от друг. Гледах сноповете светлина, които се спускаха от отдушника. Те разрязваха земята под нас на парчета и едва успявах да различа смачканите маргаритки. Сирените на медицинския камион за миг заглъхнаха — той направи завой — и внезапно станаха оглушителни. Непосредствено след тях се чу тропот от тежки ботуши.

Проклети глупаци. Бяха спрели пред дома ни и се подготвяха да нахлуят със сила.

— Останете тук — прошепнах аз. Усуках косата си над главата и я пъхнах обратно под шапката. — Ще им отвлека вниманието.

— Не — каза Джон. — Недей да излизаш. Твърде опасно е.

Поклатих глава.

— Твърде опасно ще е за вас, ако остана. Довери ми се. — Погледът ми се стрелна към мама, която полагаше големи усилия да контролира собствения си страх, докато разказваше на Идън някаква история. Спомних си колко спокойна изглеждаше тя, когато бях малък, с глас, който те утешава и с мила усмивка. Кимнах на Джон. — Връщам се веднага.

Над нас се чу как някой блъска по вратата.