Мари Лу - Легендата

Нещо мръдна в сенките от другата страна на улицата. Спрях за секунда и присвих очи в нощта. Нищо. Наведох глава и изпълзях под верандата.

Джон претопляше някаква супа в кухнята. Тихичко изсвирих три пъти като щурче — нужни ми бяха няколко опита, преди брат ми да чуе звука и да се обърне. Тогава излязох изпод верандата и се запътих към задната врата на къщата, където в тъмнината се срещнах с Джон.

— Имам хиляда и шестстотин банкноти — прошепнах. Показах му кесията. — Почти стигат за лекарства. Как е Идън?

Джон поклати глава. Безпокойството по лицето му ме разстрои, защото винаги очаквах той да е по-силният от нас.

— Не е добре. Свалил е още килограми. Но все още е в съзнание и ни разпознава. Мисля, че му остават още няколко седмици.

Кимнах мълчаливо. Не зная какво да си мисля за възможността да изгубя Идън.

— Обещавам, че скоро ще събера парите. Имам нужда само от още малко късмет, за да успея, и тогава ще му вземем лекарство.

— Внимаваш, нали? — В тъмнината можехме да минем за близнаци. Еднаква коса, еднакви очи. Еднакво изражение на лицето. — Не искам да се излагаш на ненужна опасност. Ако има някакъв начин да ти помогна, ще го направя. Може би някой път мога да се измъкна с теб и…

Намръщих се.

— Не бъди глупав. Ако войниците те хванат, всички ще умрете. Знаеш, че е така. — Разочарованото изражение на Джон ме накара да се почувствам виновен, че отказах помощта му толкова бързо. — Така ще бъда по-бърз. Наистина. По-добре само един от нас да обикаля и да търси пари. Няма да си от голяма полза на мама, ако си мъртъв.

Джон кимна, макар че усетих, че иска да каже още нещо. Измъкнах се от ситуацията, като се обърнах настрана.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.

Дей трябва да си е помислил, че съм заспала, но аз го видях да става и потегля нанякъде посред нощ и тръгнах след него. Той нахлу в зоната под карантина, влезе в една къща, маркирана със знак Х, пресечен по средата, и излезе няколко минути по-късно.

Това ми бе достатъчно.

Покатерих се на покрива на разположената наблизо сграда. Когато се добрах дотам, приклекнах в сенките на един комин и включих микрофона си. Толкова бях ядосана на себе си, че не можех да накарам гласа си да спре да трепери. Позволих си да се увлека по последния човек, който бих искала да харесам. За който някога бих искала да копнея.

Може би Дей не е убил Метиъс — казах си. — Може да е бил някой друг. Боже, сега започнах да си измислям оправдания, за да защитя това момче ли?

Държах се като идиот пред убиеца на Метиъс. Да не би улиците на Езерния да са ме превърнали в наивно момиченце? Не опозорих ли току-що паметта на брат си?

— Томас — прошепнах аз, — открих го.

Измина цяла минута, в която се чуваше само шум от статичната връзка, преди да доловя, че Томас ми отговори. Когато го направи, гласът му прозвуча странно незаинтересовано.

— Може ли да повторите пак, госпожице Ипарис?

Кипнах.

— Казах, че го открих. Дей. Той току-що посети някаква къща в една от зоните под карантина в Езерния, къща, маркирана с пресечен по средата Х на вратата. На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“.

— Сигурна ли сте? — Гласът на Томас вече звучеше по-будно. — Абсолютно сигурна ли сте?

Извадих медальона от джоба си.

— Да. Нямам никакви съмнения.

Чух някаква суматоха от другата страна на линията. Гласът му стана развълнуван.

— На ъгъла на „Фигероа“ и „Уотсън“. Това е специален случай на заразата, който възнамерявахме да проучим утре. Сигурна ли сте, че е Дей? — попита отново той.

— Да.

— Медицински камиони ще пристигнат пред къщата утре. Ще отведем обитателите в Централната болница.

— Тогава изпратете и допълнителен отряд войници. Искам да имам подкрепление, когато Дей се появи да защити семейството си. — Спомних си начина, по който Дей се вмъкна под дъските. — Той няма да има време да ги измъкне, така че вероятно ще ги скрие някъде в къщата. Трябва да ги отведем в болничното крило на резиденция „Батала“. Никой не трябва да пострада. Искам да бъдат изпратени там за разпит.

Томас сякаш бе изненадан от тона ми.

— Ще имате войниците — успя да отвърне. — И адски много се надявам да си права.

Усещането за устните на Дей, нашата гореща целувка и ръцете му, движещи се по кожата ми, не би трябвало да означават нищо за мен в този миг. Абсолютно нищо.

— Права съм.

Върнах се в уличката, преди Дей да е разбрал, че ме няма.

По време на няколкото часа сън, които успях да си взема преди зазоряване, сънувах дома си.