Мари Лу - Легендата

Или поне изглеждаше като дома, който си спомнях. Джон седеше с майка ни в единия край на масата за хранене и й четеше от книга със стари републикански истории. Мама му кимна окуражително, когато той успя да изчете цялата страница, без да обърне никакви думи или букви на обратно. Усмихнах им се от мястото, където седях до вратата. Джон бе най-силният от нас, но имаше търпелив и благороден характер, който аз не съм наследил. Отличителна черта, която не съм получил от баща ми. Идън драскаше нещо върху хартия в другия край на масата. Той сякаш винаги рисуваше в сънищата ми. Не вдигна поглед, но аз можех да позная, че той също слушаше историята, която Джон четеше, защото се смееше на подходящите места.

Тогава осъзнах, че момичето седи до мен. Държах ръката му. Усмивката му изпълни стаята със светлина и аз й отвърнах.

— Искам да се запознаеш с майка ми.

То поклати глава. Когато погледнах към масата за хранене, мама и Джон бяха все още там, но Идън бе изчезнал.

Усмивката на момичето изчезна. То ме погледна с тъжни очи.

— Идън е мъртъв.

Далечна сирена ме стресна и събуди.

Лежах спокойно с отворени очи и се опитвах да нормализирам дишането си. Сънят ми все още бе незаличим в съзнанието ми. Концентрирах се върху звука от сирената, за да се опитам да се разсея. Тогава осъзнах, че не чувам обикновения вой на полицейска сирена. Нито пък е на линейка. Това бе сирена на военен медицински камион, от онези, които използват да транспортират ранени войници в болницата. Тя бе по-силна и по-пронизителна от другите, защото военните камиони са с най-висок приоритет.

Само че нямаше ранени войници, които да се връщат в Лос Анджелис. Те се лекуваха в граничния район на бойния фронт. Другото нещо, за което се използваха тези камиони тук, бе за транспортирането на специални случаи на заразата до лабораториите заради по-доброто им оборудване.

Дори Тес разпозна звука.

— Къде отиват? — попита ме тя.

— Не знам — промълвих аз в отговор. Изправих се, за да поседна, и се огледах.

Момичето бе будно. То седеше на няколко метра разстояние с гръб, опрян в стената, насочен към улицата поглед, а лицето му бе сериозно и замислено. Изглеждаше напрегнато.

— Добро утро — поздравих я аз. Очите ми се стрелнаха към устните й. Наистина ли ги целунах снощи?

Тя не ме погледна. Изражението й не се промени.

— Вратата на семейството ти е била белязана, нали?

Тес я погледна изненадано. Мълчаливо се вторачих в Момичето, без да зная как да отговоря. За първи път някой друг, освен Тес ми задаваше въпрос за семейството ми.

— Снощи си ме проследила.

Казах си, че трябваше да съм ядосан… но не усещах нищо друго, освен объркване. Тя сигурно ме бе проследила от любопитство. Изумен бях — по-скоро шокиран — колко безшумно се придвижваше.

Но нещо в Момичето изглеждаше по-различно тази сутрин. Снощи то изпитваше същите чувства към мен, каквито и аз изпитвах към нея — днес обаче се държеше резервирано. Да не би да съм направил нещо, с което да я подразня?

Момичето погледна право към мен.

— Затова ли спестяваше всичките тези пари? За лекарство срещу заразата ли?

Подлагаше ме на някакво изпитание, но не знаех защо.

— Да, но защо се интересуваш?

— Закъснял си. Патрулът, който проверява за заразата, идва за семейството ти. Ще ги отведат със себе си.

Не се налагаше да говоря още дълго, за да убедя Дей да се размърда. А сирените на медицинския камион, който почти сигурно бе тръгнал към „Фигероа“ и „Уотсън“, се чуваха, точно както Томас обеща.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дей. Шокът все още дори не го бе разтърсил. — Какво искаш да кажеш с това, че идват за семейството ми? Откъде знаеш?

— Недей да го подлагаш на съмнение. Нямаш време за това. — Поколебах се. Очите на Дей изглеждаха толкова ужасени — толкова уязвими, — че внезапно изпитах нужда от цялата си воля, за да го излъжа. Опитах да се стимулирам с гнева, който изпитах снощи. — Наистина те видях как посещаваш семейството си снощи и подслушах някакви пазачи, които говореха за днешното прочистване. Те споменаха къщата с разсечения по средата знак Х. Побързай. Опитвам се да ти помогна… и ти казвам, че трябва да отидеш при семейството си веднага.

Възползвах се от най-голямата слабост на Дей. Той не се поколеба, не се спря, за да подложи на съмнение това, което му казвам, дори не се поинтересува защо не съм му казала веднага. Вместо това скочи на крака, определи точно посоката, откъдето идваше звукът от сирените, и се изстреля от уличката. С изненада усетих, че съм пронизана от чувство на вина. Той ми се довери — искрено, наивно и от все сърце ми се довери. Всъщност не зная дали някой друг преди е вярвал на думите ми с такава охота. Може би дори и самият Метиъс не го бе правил.