Мари Лу - Легендата

Тес наблюдаваше как Дей си тръгва с нарастващ страх в очите.

— Хайде, да го последваме! — възкликна тя. Скочи на крака и ме хвана за ръка. — Може да има нужда от помощта ни.

— Не — отсякох аз. — Ти ще чакаш тук. Аз тръгвам след него. Запази спокойствие и не вдигай шум — някой ще се върне да те вземе.

Не си направих труд да изчакам отговора на Тес и тръгнах надолу по улицата. Когато погледнах през рамо, я видях да седи в уличката с ококорени очи, вперени в моя отдалечаващ се силует. Обърнах се. Най-добре да я държа настрана. Ако арестуваме Дей днес, какво щеше да стане с нея? Цъкнах с език и включих микрофона си.

Чух пискливи звуци от статичната връзка в слушалката си. След това гласът на Томас.

— Докладвайте — нареди той. — Какво става? Къде сте?

— В момента Дей е на път към „Фигероа“ и „Уотсън“. По петите му съм.

Томас си пое въздух.

— Разбрано. Ние вече сме заели позиция. Ще се видим след няколко минути.

— Изчакайте сигнала ми… никой не бива да бъде наранен… — започнах да обяснявам аз, но връзката прекъсна.

Спринтирах надолу по улицата, раната ми пулсираше. Дей не би могъл да стигне далеч — имаше по-малко от половин минута преднина пред мен. Тръгнах в посоката, в която се запъти той снощи, на юг, към Юниън Стейшън.

Наистина не след дълго успях да зърна старата шапка на Дей по-напред сред тълпата.

Целият ми гняв и тревога се насочиха към тила му. Трябваше да се насиля, за да поддържам достатъчно голяма дистанция между двама ни, за да не разбере, че го следя. Част от мен си припомни начина, по който той ме спаси от случката със скизбокса, как ми помогна да излекувам парещата рана на хълбока ми, нежните му ръце. Исках да му изкрещя. Исках да го мразя за това, че ме караше да се чувствам толкова объркана. Глупаво момче! Цяло чудо е, че си успял да се измъкваш от правителството толкова дълго време — но сега не можеш да се скриеш, не и когато собственото ти семейство е изложено на риск.

Не мога да изпитвам съчувствие към някакъв си престъпник — напомнях си безчувствено аз. — Просто имам сметка за уреждане.

Обикновено съм доволен, когато има тълпи по улиците на Езерния. Можеш лесно да се шмугнеш в тях, както и да се измъкнеш оттам, обърквайки тези, които са те погнали по петите или търсят да се сбият с някого. Загубил съм бройката на случаите, в които съм използвал оживените улици в своя полза. Но днес те само ме забавяха. Дори и по прекия път покрай езерото успявах едва-едва да тичам пред сирените и нямах възможност да увелича преднината си, преди да стигна къщата на семейството ми.

Не разполагах с време да ги измъкна. Но трябваше да се опитам. Трябваше да стигна до тях преди войниците.

От време на време се спирах, за да се уверя, че камионите все още се движеха в посоката, към която мислех, че са се отправили. Действително те продължаваха право към нашия квартал. Затичах по-бързо. Дори не спрях, когато случайно се сблъсках с един възрастен мъж. Той залитна и падна на тротоара.

— Съжалявам! — извиках аз. Чух, че мъжът се развика, но не посмях да губя време, за да погледна назад.

Докато наближих къщата ни, която все още бе притихнала и заградена с лента като част от карантинната зона, вече бях плувнал в пот. Промъкнах се през задните улички, докато не се озовах пред разпадащата се ограда на задния ни двор. Мушнах се през една дупка в оградата, отместих разхлабената дъска и пропълзях под верандата. Маргаритките, които оставих под отдушника, все още бяха там, непокътнати, но вече увехнали. През дупките на пода видях майка ми до леглото на Идън. Джон плакнеше кърпа за миене на съдове на близката чешма. Очите ми се стрелнаха към Идън. Сега той изглеждаше по-зле — сякаш всичкият цвят по кожата му е бил изсмукан. Дишането му бе учестено и с толкова силни хрипове, че дори и аз ги чувах от мястото си под пода.

Умът ми отчаяно търсеше някакво решение. Можех да помогна на Джон, Идън и майка ми да избягат веднага и да рискувам да се натъкнем на патрулите, които проверяваха за заразата, или на уличните полицаи. Може би щяхме да успеем да си намерим убежище на обичайните места, където Тес и аз се криехме. Джон и майка ми определено бяха достатъчно здрави, за да тичат. Но как щеше да се справи Идън? Джон можеше да го носи само за определено време. Може би щях да успея да намеря начин да ги кача тайно на някой товарен влак и да им помогна да избягат към вътрешната част на страната… някъде си, не зная къде. Ако патрулите вече бяха по петите на Идън, то по-добре мама и Джон да напуснат работните си места и да избягат. Те, така или иначе, вече бяха поставени под карантина. Можех да им помогна да стигнат до Аризона или пък Западен Тексас и след известно време патрулите нямаше да си дават труд да ги издирват. А и първо на първо можеше да си въобразявам — може би Момичето се бе объркало и патрулите не идваха за моето семейство. Можех да продължа да спестявам пари за лекарството на Идън срещу заразата. Цялата ми тревога може да е била за нищо.