Мари Лу - Легендата

— Патрулна инспекция на заразата — извика нечий глас. — Отворете!

Хвърлих се мълниеносно към разхлабената дъска, внимателно я отместих на около метър встрани и се промуших навън. Пак така внимателно я поставих обратно на място. Оградата на къщата ни ме скриваше от поглед, но през дупките виждах войниците, които чакаха пред вратата. Трябваше да действам бързо. Те нямаше да очакват някой да им окаже съпротива в този миг, особено някой, когото не могат да видят. Бързо и безшумно се отправих към задната част на къщата, стъпих върху една издадена напред тухла и се оттласнах нагоре. Хванах се за ръба на покрива ни и се метнах отгоре.

Войниците не можеха да ме видят тук, горе, заради широкия ни комин и сенките, които хвърляха по-високите сгради наоколо. Но аз имах добра гледна точка към тях. Всъщност гледката ме накара да се спра. Нещо тук не бе наред. Ние бихме имали съвсем минимален шанс срещу един патрул за инспекция на заразата. Но пред къщата ни имаше много повече от дузина войници. Преброих най-малко двадесет, може би дори повече, и всичките носеха бели маски, плътно завързани на устите им. Някои бяха с противогази. Два военни джипа бяха паркирани до медицинския камион. Пред единия от тях някакъв висш офицер, жена с червени акселбанти и командирска шапка, стоеше в очакване. До нея бе чернокос млад мъж в капитанска униформа.

А пред него неподвижно и напълно беззащитно стоеше Момичето.

Намръщих се смутено. Те сигурно са я арестували и сега я използваха за нещо. Това означаваше, че са хванали и Тес. Огледах събралото се множество, но не я видях. Отново насочих вниманието си към Момичето. То изглеждаше спокойно, сякаш не се притесняваше от морето от войници, което я заобикаляше. Само пристягаше своята маска около устата си.

И тогава в един миг осъзнах защо Момичето ми изглеждаше толкова познато. Заради очите й. Тези черни очи със златист отблясък. Младият капитан на име Метиъс. Онзи, от когото успях да се измъкна в нощта, когато нахлух в Централната болница на Лос Анджелис. Той имаше абсолютно същите очи.

Метиъс трябва да й е роднина. Явно и тя работеше за военните. Не можех да повярвам колко бях глупав. Трябваше да се сетя по-рано. Бързо огледах лицата на останалите войници, като се чудех дали самият Метиъс бе тук. Но видях само Момичето.

Изпратили са го, за да ме залови.

И сега заради собствената ми глупост то успя да ме проследи право до семейството ми. Дори може да е убило Тес. Затворих очи — доверих се на това момиче, подмамих се да го целуна. Дори се влюбих в него. Тази мисъл ме накара да обезумея от гняв.

Силен трясък изкънтя откъм къщата ни. Чувах викове, после писъци. Войниците ги бяха открили — разбили са дъските на пода и са ги намерили.

Слизай долу веднага! Защо се криеш на покрива? Помогни им! Но това щеше само да разкрие родствената ни връзка и съдбата им щеше да бъде предрешена. Ръцете и краката ми изстиваха.

В този момент двама войници с противогази се появиха зад къщата, влачейки майка ми. Близо зад тях вървяха войниците, задържали Джон, който им крещеше да я оставят на мира. Последни излязоха двама медика. Те бяха завързали Идън с каиши за носилката и го бутаха към медицинския камион.

Трябваше да направя нещо. Извадих от джоба си трите сребърни куршума, които Тес ми бе дала, трите куршума, с които се бях сдобил при нахлуването в болницата. Сложих един от тях в импровизираната си прашка. През ума ми премина споменът, когато бях на седем и изстрелях запалена топка лед към полицейския участък. След това насочих прашката към един от войниците, който държеше Джон, изтеглих ластика колкото мога по-назад и стрелях.

Куршумът ожули врата му толкова силно, че видях пръски от кръв при удара. Войникът се сгърчи и се вкопчи в маската си като обезумял. Мигновено другите войници насочиха оръжията си към покрива. Бях приклекнал и стоях неподвижно зад комина.

Момичето пристъпи напред.

— Дей. — Гласът му проехтя надолу по улицата. Сигурно не бях на себе си, защото мисля, че долових съчувствие в гласа й. — Зная, че си тук и зная защо си тук.

Тя посочи Джон и майка ми. Идън бе качен в медицинския камион.

Сега майка ми знаеше, че аз съм престъпникът, когото вижда във всички предупредителни съобщения на джъмботроните. Но останах безмълвен. Сложих нов куршум в прашката си и се прицелих към Момичето.

— Искаш семейството ти да бъде в безопасност. Разбирам това — продължи то. — И аз исках това за семейството си.