Мари Лу - Легендата

За момент изпитах доволство, че майка ми не е жива, за да ме види в подобен вид.

Войниците ме изтикаха към издигнат циментов блок в центъра на платформата. Вдясно от мен съдия, облечен в аленочервена роба със златни копчета, бе застанал в очакване зад някакъв подиум. Командир Джеймсън бе до него, а вдясно от нея — Момичето. То отново бе нагиздено в пълна бойна униформа, застанало хладнокръвно и нащрек. Безизразното му лице бе обърнато към тълпата — но веднъж, само веднъж, то се обърна да ме погледне, преди бързо да отмести очи.

— Ред! Моля, въведете ред сред тълпата — изпука гласът на съдията през високоговорителите на джъмботроните, но хората продължаваха да викат и войниците ги изтикваха назад. Цялата предна редица бе задръстена от репортери, с протегнати към мен камери и микрофони.

Най-накрая един от войниците изрева команда. Погледнах го. Това бе младият капитан, който застреля майка ми. Войниците му стреляха няколко пъти във въздуха. Това усмири тълпата. Съдията изчака няколко секунди, за да се увери, че пазят тишина, след което намести очилата си.

— Благодаря ви за съдействието — започна той. — Зная, че днес утрото е доста топло, затова съдебното заседание ще бъде кратко. Както можете да видите, нашите войници са налице, за да напомнят на всички вас да запазите спокойствие по време на съдебната процедура. Нека да започна с официалното съобщение, че на двадесет и първи декември в осем и тридесет и шест сутринта, стандартно океанско време, петнадесетгодишният престъпник, известен като Дей, бе заловен и задържан във военния арест.

Избухнаха мощни овации. Но колкото и очаквана да бе тази реакция от моя страна, чух и още нещо, което ме изненада. Освирквания. Някои — мнозина — от хората в тълпата не бяха вдигнали юмруци във въздуха. Охраняващите улиците полицаи приближиха до неколцина от по-шумните протестиращи, сложиха им белезници и ги отведоха настрана.

Един от войниците, който ме държеше, ме удари по гърба с пушката си. Паднах на колене. В мига, в който раненият ми крак се удари в цимента, изкрещях с всичка сила. Звукът бе заглушен от парцала, с който бе запушена устата ми. Болката ме заслепи — подутият ми крак трепереше от удара и усещах как нови струйки кръв бликват по превръзката ми. За малко не се катурнах, преди войниците да успеят да ме хванат. Когато погледнах към Момичето, видях, че то потрепва при вида ми и свежда очи към земята.

Съдията не обърна внимание на суматохата. Той започна да изрежда престъпленията ми и заключи:

— Като се вземат предвид предишните углавни престъпления, по-конкретно, нарушенията към славната нация на републиката, върховният съд на Калифорния утвърждава следната присъда. С настоящата Дей е осъден на смърт…

Тълпата отново избухна. Войниците я обуздаха.

— … чрез разстрел и ще бъде изпълнена след четири дни, на двадесет и седми декември, в шест часа следобед, стандартно океанско време, на запазено в тайна място…

Четири дни. Как ще успея да спася братята си преди това?

Повдигнах глава и насочих поглед към тълпата.

— … ще бъде излъчена на живо из целия град. Подканваме гражданите да бъдат предпазливи за възможни криминални деяния, които могат да се случат преди и след събитието…

Те ще ме екзекутират за назидание на останалите.

— … и да докладват за всякакви подозрителни дейности незабавно на охраняващите улиците полицаи или в най-близкото полицейско управление. С това официално закривам съдебното заседание. — Съдията се изправи и слезе от подиума.

Тълпата продължи да се блъска във войниците. Хората крещяха, викаха и освиркваха. Усетих как ме изправят отново на крака. Преди да ме въведат в резиденция „Батала“, успях да хвърля последен поглед към Момичето, което ме гледаше втренчено. Изражението му изглеждаше равнодушно… но зад него проблясна нещо. Същата емоция, която бе изписана по лицето му, преди да научи самоличността ми. Тя бе там само за миг и после изчезна.

Би трябвало да те мразя за това, което стори — помислих си аз. Но погледът му не ми позволяваше.

След произнасянето на присъдата командир Джеймсън не позволи на войниците си да ме отведат обратно в килията. Вместо това влязохме в асансьор, който се задвижва от огромни зъбчати колела и вериги, и се качихме един етаж нагоре, после още един и още един. Асансьорът ни отведе до покрива на резиденция „Батала“, висока дванадесет етажа, където сенките от заобикалящите сгради не ни предпазваха от слънцето.