Мари Лу - Легендата

Смятах, че съм отговорил достатъчно добре. Поне внимавах — казвах неща, които ще му се понравят.

Но тогава ме качиха във влака, а той ни откара до лабораторията.

Споменът ме накара да потреперя, дори когато слънцето прежуряше и препичаше кожата ми до болка.

Трябва да спася Идън — повтарях си аз. — Идън става на десет… след един месец. Когато се възстанови от заразата, ще трябва да се яви на изпитанието…

Имах чувството, че кракът ми ще пръсне превръзката и ще се издуе с размерите на покрива.

Изминаха часове. Загубих представа за времето. Войниците се редуваха на смени. Слънцето измести позицията си.

И тогава, точно когато огненото кълбо започна милостиво да залязва, видях една фигура да се появява откъм асансьора и да се запътва към мен.

Едва разпознах Дей, макар че бяха изминали само седем часа от произнасянето на присъдата му. Той бе сгърчен в центъра на печата на републиката. Кожата му изглеждаше по-тъмна, а косата — напълно сплъстена от потта. Засъхнала кръв все още бе полепнала по един дълъг кичур, сякаш сам е решил да го боядиса. Сега кичурът бе почти черен. Дей обърна глава към мен, докато приближавах. Не бях сигурна дали ме вижда обаче, защото слънцето не бе залязло напълно и го заслепяваше.

Още един феномен — и то необикновен. Срещала съм други природно надарени хора преди, но никога такъв, когото републиката е решила да запази в тайна. При това е изкарал перфектен резултат на изпитанието.

Един от войниците, който стоеше до кръглата платформа, ми отдаде чест. Бе потен, а корковият му шлем не предпазваше кожата му от слънцето.

— Агент Ипарис — поздрави ме той. Акцентът му бе на човек от Рубинения сектор, а редицата копчета на униформата му бяха току-що излъскани. Явно обръщаше внимание на детайлите.

Погледът ми обходи останалите войници, преди отново да се спре на него.

— Всички сте свободни засега. Кажи на хората си да пият вода и да стоят известно време на сянка. И предай на заместниците ви да дойдат рано.

— Да, госпожо. — Войникът събра петите, преди да изкрещи заповед „Свободно!“ на останалите.

Когато напуснаха, останах сама с Дей, махнах наметалото си и коленичих, за да виждам по-добре лицето му. Като ме видя, присви очи, но остана безмълвен. Устните му бяха толкова напукани, че тънка струйка кръв се бе стекла по брадичката му. Бе твърде слаб, за да говори. Погледнах ранения му крак. Бе много по-зле, отколкото сутринта, което не бе учудващо, и се бе подул. Явно се бе инфектирал. Кръв се процеждаше по краищата на превръзката.

Разсеяно докоснах прободната рана на собствения си хълбок. Вече не ме болеше толкова силно.

Трябва да прегледаме крака му. Въздъхнах, след което откачих манерката, която висеше на колана ми.

— Ето. Пийни малко вода. Все още не ми е позволено да те оставя да умреш. — Капнах вода по устните му. Първоначално той се сепна, но след това отвори уста и ме остави да излея тънка струйка в нея. Изчаках го да преглътне (отне му цяла вечност) и му позволих да изпие още една глътка.

— Благодаря — прошепна той. Изсмя се дрезгаво. — Предполагам, че вече можеш да тръгваш.

Огледах го за момент. Кожата му бе изгоряла, а лицето потънало в пот, но очите му все още бяха живи, макар и леко замъглени. Внезапно си спомних първия път, когато го видях. Имаше прах навсякъде… и от него се появи това красиво момче с най-сините очи, които някога бях виждала, и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя на крака.

— Къде са братята ми? — прошепна той. — И двамата ли са живи?

Кимнах.

— Да.

— А Тес невредима ли е? Никой ли не я е арестувал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Какво ще правят с Идън?

Спомних си думите на Томас, че генералите от бойния фронт са отишли да го видят.

— Не зная.

Дей извърна глава настрана и затвори очи. Концентрира се върху дишането си.

— Ами недейте да ги убивате — измърмори той. — Те не са направили нищо… а Идън… той не е лабораторен плъх, нали знаеш. — Дей остана безмълвен за минута. — Така и не научих името ти. Предполагам, че сега вече не е кой знае колко важно, нали? Ти вече знаеш моето.

Изгледах го втренчено.

— Името ми е Джун Ипарис.

— Джун — промълви Дей. Почувствах топлина, когато видях устните му да произнасят името ми. Той се обърна към мен. — Джун, съжалявам за брат ти. Не знаех, че нещо ще му се случи.

Обучавана бях да не вярвам на думите на пленници — знаех, че лъжат, че ще кажат всичко, за да те уязвят. Но усещах, че този път беше различно. Звучеше толкова истински. Ами ако казваше истината? Ами ако нещо друго се бе случило с Метиъс в онази нощ? Поех дълбоко въздух и се заставих да погледна надолу. Логиката над всичко, повтарях си аз.