Мари Лу - Легендата

Погледът ми се стрелна към него.

— Какво се опитваш да кажеш?

Дей успя да съсредоточи погледа си върху мен.

— Това, което се опитвам да кажа… вчера, когато ме изкараха от килията ми, видях онази червена нула, щампована върху някаква двойна врата в резиденция „Батала“. Виждал съм подобни числа също и в Езерния. Защо се появяват в бедняшките сектори? Какво правят те там — какво вливат в тези сектори?

Присвих очи.

— Мислиш, че републиката умишлено трови хора ли? Дей, навлизаш в опасна територия.

Но той не спря. Вместо това тонът му стана по-настоятелен.

— Затова им е необходим Идън, нали? — прошепна Дей. — За да видят резултатите от мутиралия вирус на заразата!

— За да предотвратят разпространението на заразата, чийто приносител е той.

Дей се изсмя, но това предизвика нов пристъп на кашлица.

— Не. Те го използват. Използват го. — Гласът му притихна. — Използват го…

Очите му натежаха. Усилието да говори го бе изтощило.

— Не си на себе си — казах аз. Но докато допирът на Томас сега ми бе противен, не изпитах същото отвращение към Дей. А би трябвало. Но чувството така и не се появи. — Подобна лъжа се счита за предателство към републиката. Освен това защо Конгресът би позволил подобно нещо?

Дей не сваляше очи от мен. И точно когато реших, че е изгубил силата да ми отвърне, гласът му прозвуча още по-настоятелно:

— Помисли върху следното. Откъде знаят какви ваксини да ви дават всяка година? Те винаги вършат работа. Не мислиш ли, че е странно как правят ваксина, която действа срещу току-що появила се зараза? Как успяват да предвидят коя имунизация ще им е нужна?

Присвих колена и седнах на петите си. Никога не съм си задавала въпроси за ежегодните ваксинации, които ни задължават да си правим — никога не съм имала причини да се съмнявам в тях. А и защо да имам? Баща ми работеше зад онази двойна врата, работеше толкова упорито да открие нов начин да се бори със заразата. Не. Не можех да слушам повече. Вдигнах наметалото си от пода и го мушнах под мишница.

— Само още едно нещо — прошепна Дей, докато се изправях. Погледнах надолу към него. Очите му пламтяха и бяха вперени в мен. — Смяташ, че отиваме в трудови лагери, ако се провалим на изпитанието ли? Джун, единствените трудови лагери са моргите в сутерените на болниците.

Не посмях да се бавя повече. Вместо това се отдалечих от платформата, отдалечих се от Дей. Но сърцето ми блъскаше в гърдите. Войниците, които чакаха до асансьора, заеха още поизправена позиция, когато приближих. Постарах се лицето ми да добие гневно изражение.

— Свалете му веригите — заповядах на един от войниците. — Отведете го до болничното отделение и се погрижете за крака му. Дайте му малко храна и вода. Иначе няма да изкара нощта.

Войникът ми отдаде чест, но аз не си дадох труда да го погледна, преди да затворя вратата на асансьора.

Отново сънувах кошмари. Този път свързани с Тес.

Тичах по улиците на Езерния. Тес тичаше някъде пред мен, но не знаеше къде съм аз. Забиваше ту наляво, ту надясно, като отчаяно се опитваше да зърне лицето ми, но откриваше само непознати, улични полицаи и войници. Повиках я. Но краката ми едва се движеха, сякаш газех в гъста тиня.

Тес! Тук съм, точно зад теб съм!

Тя не можеше да ме чуе. Гледах безпомощно как се изпречва право пред някакъв войник и когато се опита да отстъпи, той я сграбчи за ръката и я бутна на земята. Изкрещях нещо. Войникът вдигна пистолета си и го насочи към Тес. Тогава видях, че това не беше тя, а майка ми, която лежеше в локва кръв. Опитах се да изтичам при нея. Но вместо това останах скрит зад комина на покрива, приклекнал като някой страхливец. Аз бях виновен за смъртта й.

Внезапно отново се озовах в лабораторията на болницата; докторите и медицинските сестри бяха надвиснали над мен. Ослепителната светлина ме накара да присвия очи. Болка премина през крака ми. Искаха да ми разрежат и отворят коляното, да освободят плътта ми и да разкрият костите под нея, да стържат отгоре й със скалпелите си. Извих гърба си и изкрещях. Една от сестрите се опита да ми попречи да се надигна. Ръката, която размахах във въздуха, събори хирургическа тавичка.

— Стой мирен! По дяволите, момче, няма да те нараня.

Отне ми минута, за да се събудя. Размазаната обстановка от болницата се промени и аз осъзнах, че гледам към една флуоресцентна лампа и че лекарят бе надвиснал над мен. Той носеше защитни очила и маска на лицето си. Извиках и се опитах да се изправя мълниеносно. Но бях завързан за операционна маса с чифт колани.