Мари Лу - Легендата

Най-сетне чух звук от приближаващи стъпки. Вратата се отвори и зад нея се показа облечен в черно млад мъж, с черна коса, която се спускаше над очите му. Сребърни пагони бяха разположени и на двете му рамена. Войниците се строиха.

Мъжът им махна с ръка. Сега го разпознах. Това бе капитанът, който застреля майка ми. Джун го беше споменала преди това. Томас. Сигурно командир Джеймсън го бе изпратила.

— Господин Уинг — обърна се към мен той. Приближи ме и скръсти ръце. — Драго ми е, че най-после се запознахме официално. Започвах да се тревожа, че никога няма да имам тази възможност.

Наложих си да остана безмълвен. Той, изглежда, сякаш се чувстваше неудобно да бъде в една стая с мен, а изражението му подсказваше, че наистина ме мрази.

— Командирът иска да ви задам няколко стандартни процедурни въпроса, преди насрочената дата за екзекуцията ви. Да се опитаме да се държим прилично въпреки лошото начало.

Не можех да не се изсмея сподавено.

— Наистина ли? Така ли смяташ?

Томас не отговори, но видях как преглъща тежко, в опит да не реагира. Той бръкна в плаща си и извади малко, сиво дистанционно. Насочи го към бялата стена на стаята. Върху нея се прожектира образ. Полицейски доклад със снимки на лице, което не разпознах.

— Ще ви покажа поредица от снимки — обясни той. — Хората, които ще видите, са заподозрени в сътрудничество с патриотите.

Патриотите напразно се бяха опитали да ме вербуват. Тайни съобщения, изписани по стените над уличките, където спях. Някакъв ескортиращ ми подаде бележка на ъгъла на една улица. Пари с предложение. След като игнорирах офертите им известно време, те спряха опитите си да се свържат с мен.

— Никога не съм работил с патриотите — отсякох аз. — Ако някога ще убивам, ще го направя по собствените си правила.

— Вие можете да отричате връзките с тях, но вероятно някои хора от организацията са се изпречвали на пътя ви. И вероятно бихте искал да ни помогнете да ги открием.

— О, да, разбира се. Ти уби майка ми. Сигурно можеш да си представиш, че умирам от желание да ти помогна.

Томас успя да запази присъствие на духа и да ме игнорира. Той погледна първата снимка, прожектирана на стената.

— Познавате ли този човек?

Поклатих глава.

— Никога не съм го виждал.

Томас цъкна с дистанционното. Появи се друга снимка.

— Ами този?

— Не.

Още една снимка.

— Какво ще кажете за този?

— Не.

Нов непознат се появи на стената.

— Виждали ли сте това момиче преди?

— Никога не съм я виждал през живота си.

Още непознати лица. Томас премина през тях, без дори да му мигне окото или да се усъмни в отговорите ми. Каква глупава държавна марионетка. Наблюдавах го и ми се прииска да не бях окован, за да мога да го смачкам от бой.

Още снимки. Още непознати лица. Томас не постави под въпрос нито един от кратките ми отговори. Всъщност, изглеждаше, сякаш нямаше търпение да се махне от тази стая, колкото се може по-надалеч от мен.

Тогава се появи снимка на някой, когото познавах. Размазаният образ бе на момиче с дълга коса — по-дълга от прическата, с която си я спомнях. Все още нямаше татуировка с пълзящи цветя. Киеде се оказа една от патриотите.

Не позволих на емоцията от разпознаването да се изпише на лицето ми.

— Виж — започнах аз, — ако познавах някои от тези хора, наистина ли мислиш, че щях да ти кажа?

Томас положи извънредни усилия да запази хладнокръвие.

— Това е всичко, господин Уинг.

— О, хайде де, как така. Убеден съм, че би дал всичко, за да ме фраснеш. Така че направи го. Предизвиквам те.

Очите му придобиха гневен блясък, но все още се въздържаше.

— Заповедите ми бяха да ви задам серия от въпроси — обясни стегнато той. — Това е всичко. Приключихме.

— Защо? Да не би да те е страх от мен или какво? Смел си само когато става дума за убийството на майка ми, нали?

Томас примижа с очи, после сви рамене:

— Една просякиня по-малко, отървахме се от нея.

Стиснах юмруци и се изплюх право в лицето му.

Това преля чашата. Левият му юмрук ме удари в челюстта. Експлозия от петна избухна пред очите ми.

— Мислиш си, че си звезда, нали? Само защото си направил няколко лудории и си влязъл в ролята на социален работник за някакви улични отрепки ли? Е, нека ти издам една тайна. Аз също съм от бедняшки сектор. Но спазвах правилата. Положих много усилия, за да се издигна и да заслужа уважение от страната си. А вие, останалите, просто седите и бездействате, оплаквате се и обвинявате държавата за лошия си късмет. Сбирщина мръсни, мързеливи престъпници, това сте вие.